Предел

Достигнат е! Предела на моето търпение, на разбирането ми, на надеждата ми, на искането и чувстването... Достигнат е! Предела ми! От тук на сетне следва само път на пред, на горе или скок в дълбочина... А връщане назад?

За да ме разберете правилно, за да усетя и аз мащаба на емоцията, търся синоними, тълкования и обяснения... Намирам ги и усещането все повече добива обем и смисъл, и плътност... И все повече няма назад!

Предел - граница, преграда, край, праг, лимит, връх, степен, крайност, прекомерност, краен предел... Това е то! Тук съм! Високо е, стръмно е, кислорода не ми стига, ветровито е, страшно е, самотно е, тъжно е... Нещо свърши, нещо разочарова, нещо ме тласна до тук, някой ме лъга, не веднъж... Имам отново минало, стар спомен, причинена болка и нямам нищо на пред... Но трябва да скоча или да продължа на горе, за да се измъкна от тук... Защото сякаш съм затънала в една гъста тиня от тъга, гняв, раздразнение, недоволство и несподеленост. И тук не ми е добре, толкова е просто...

Защо ли ми е така трудно, тогава, да продължа... Да си кажа, "минало", както преди правех без замисляне всеки път, когато някой или нещо ме вклиняваше в мъката и разделаше от радостта. Как ви звучи - гадна, гъста, слузеста и смръдлива тиня, но все пак - позната, топла, своя, сигурна... И две зелени очи, които понякога ме искат! ... Няма нищо сигурно в непостоянството на един човек! Няма нищо топло в изпросената целувка! Няма нищо познато в същество, което не позволява и не иска да бъде опознато! Няма нищо свое при чуждия, единака, самотника... Няма нищо обично в зелените орбити, пълни с лъжи... Значи всичко е плод на моето искане, можене и чувстване... но неистинско и несподелено. Нямам място тук!

Нямам място никъде...  Може би за това все си търся място... Може би и заради това се вкопчвам във всяко привлекателно, непознато, но свободно пространство, попаднало на пътя ми... Ей, знаеш ли, има места които трябва да останат празни, има хора които не искат и нямат нужда да бъдат придружавани, има ситуации в които просто не си желан! Да имаше кой да ми прошепне това, преди... Да имаше кой да ми го напише или извика... Нямаше! Поне това добре научих -  в живота няма ръководство, нито учител, който да е вечно с теб, да те подготвя за страшните или тъжните ситуации, да те предпазва, да те спира, когато поемаш по неправилната пътека.

Гадното на предела, освен че е символ на край, че е доста висок и самотен, е че те връща назад - към страха, апатията, примирението... Хубавото му е, че от такава височина няма как да не забележиш колко по-привлекателна е синевата пред теб, от мъглата останала назад. Но там имаше надежда, там имаше покой, там нямаше самота - в миналото. Там имаше желание да споделиш, да разбереш, да промениш, да обичаш... Напред - само синьо, празно пространство, нищо сигурно, нищо твое, никой който има нужда от теб... Как се прави тази една крачка от предела, нататък... Нещо синьо ме вика напред, нещо черно и фалшиво, в което почти са се удавили познатите зелени очи, ме кара да се върна... 

Достигнат е, предела ми! А сега на къде?

... Ще плача много и дано се хлъзна от тази скала, по сълзите си, та падна в утре-то, защото вчера не ме заслужава, не ме обича и не си струва! ;( ;( ;(

Не спирай да очакваш неочакваното!!!

Случи ми се нещо неочаквано... Толкова изненадващо, но хубаво, че ме е страх да го  мисля... За да съм в тон с контекста а случката, този път и аз ще съм друга, непривична... Ще се опитам да бъда кратка и конкретна. Колкото и да трае този миг на споделеност, който преживявам, ще го изживея, ще му се радвам, ще го изрека и ще му повярвам. 

Само преди дни виждах един край пред себе си, а ето че получих начало... И пак съм укрилена, усмихната и творческа... Толкова е хубаво... Толкова е зареждащо собственият ти сценарии да предприеме неочакван обрат в позитивна посока и да загатне за възможен happy end... Потръпвам усещайки, че имам надежда... И всичко благодарение на... Изненада ме... човека до мен, живота, съдбата ако щете... ?!?!

Случи се, че теглих черта, за което събирах сили от доста време, а мойто човече най-невинно взе гумичка и я изтри, или поне я превърна в многоточие... Единственото по-хубаво нещо в тоя живот от надеждата, е изненадата... Бях забравила това... Сега с удоволствие вкусвам тази сентенция! Мммм... Едни простички думички, казани искрено, след сълзи и с тих глас, преобърнаха сюжета... Какви бяха ли? "Аз съм само с теб, с мен си само ти!" И сега настръхвам като ги пиша... Благодаря ти! :* Не са елитарни, високопарни и клиширани... Просто са изречени за мен... :)

Толкова е хубаво да мислиш, че виждаш ръба на пропаст пред себе си, а да се окаже, че там те чака облак, на който да се качиш и да полетиш, с любимото същество... Знаете ли колко може да е усмихнат живота... :)

Не ми пука дали ще свърши и кога... Важното е, че отново чувствам земя под краката си, а до мен има и някой който иска да държи ръката ми... Затова дискретно си припявам "Love is in the air" и си записвам на видно място - "Не спирай да очакваш неочакваното!" :):):)

Chorando se foi quem um dia so me fez chorar... > КОЙТО МЕ Е НАКАРАЛ ДА ПЛАЧА, СИ Е ТРЪГНАЛ ОТ МЕН ПЛАЧЕЙКИ?!

Всеки се спасява по единидично... От мен са се спасявали много пъти - понякога със спринт, друг път с лазене, на третия - с бяг по тъч-а, но при всяко положение, плъховете напускаха кораба преди потапянето му... Аз така и не се научих да се спасявам, нито по единично, нито с групата. Винаги оставах последна на кораба, като достоен капитан, посрещащ с чаша уиски, потопа. И никога не се научих да плавам така, че корабът да не потъне... Явно за това ме напускаха...
Сега не съм капитан, а обикновен пасажер на кораба, които трябва да бъде моята връзка, любовта или бъдещето ми. Друг го управлява, а аз не съм дори юнга... А един обикновен пасажер. Може да се каже, че съм бивш помощник - капитан, понижен до пасажер, ако ми схващате метафората... За познатите с поредната ми сълзлива история или несполучлива връзка, идеята е ясна. За другите - остава въображението. Така или иначе, не бях хвърлена през борда, за "прегрешенията си", каквито и да са те, а само понижени и унижена, но все пак задържана на удобно, близко растояние... И по-интересното - след незаслуженото понижаване и отблъскване, аз не скочих сама през борда... А имаше и няколко пристанища на които можеше да сляза, но пак не го направих...
Ако преди си мидлех, че да караш кораба е прекалено отговорно, а да го доведеш до заветната суша - отопично, то напоследък реших повече да не се пъна за капитан, а да се возя при някои друг. Да помагам с каквото мога, да се съобразявам и да правя компромиси, но не и да нося отговорността... Ето ти и наградата! Оказва се, че да избягаш от себе си няма да ти донесе нищо добро, а може да те доведе до още по неприятни, болезнени ситуации. И няма по-голямо разочарование от това, да повярваш на друг, че може да бъде добър, със себе си и теб, повече от теб самия, а това да се окаже също химера...
Седя си аз на палубата, повдига ми се като от морска болест от неграмотното мореплаване на моя капитан, от пълната му апатия към мен и мечтаният ми пристан, от надеждата която виждам всяка сутрин да изгрява със слънцето и всяка вечер да се одавя с него, в океана... Гладна съм за внимание, емоции, грижа и близост... Жадна съм за признания и целувки... Е, тук има единствено океан, риба и тишина... И пак не скачам зад борда, да ме пита човек защо...
ИСКАМ ИЗХОД! ИСКАМ ПРОМЯНА! ИСКАМ НЯКОЙ НОВ КАПИТАН, С НОВ КОРАБ, КОЙТО ДА МЕ ЗАБЛУДИ, ЧЕ ПЛАВА В МОЯТА ПОСОКА, ПОНЕ ЗА ИЗВЕСТНО ВРЕМЕ... ИСКАМ ДА ТАНЦУВАМ ЛАМБАДА НА ПЛАЖА, ДА Я ПЕЯ С ГЛАС И ДА СЪЛЗЯ, ВЯРВАЙКИ, ЧЕ КОЙТО МЕ Е НАКАРАЛ ДА ПЛАЧА, СИ Е ТРЪГНАЛ ОТ МЕН ПЛАЧЕЙКИ/както се пее в едноименната песен - Lambada( Kaoma) /.
outo p.s. : Не са ме отровили достатъчно, за да искам мъст, но имам нужда от възмездие... за емоциите които подарих, за времето което загубих, за излъганите надежди...
outo p.p.s. : Не са ме наранили достатъчно, за да се науча да се спасявам по единично, за сега...
Оставам, плавам, чакам... да потъна или да запея Ламбада...

Умеете ли да сте щастливи?!?

В началото на 21 век, в България, се оказва, че на голяма част от хората им липсва едно много важно умение -  да бъдат щастливи. Не казвам, че това е закономерност само за нашата географска ширина, но нямам наблюдения над останалият свят. Тук и сега, обаче, този феномен е факт. Феномен е, защото си внушаваме и тръбим посевместно, че радеем за щастие, то е цел на живота ни и логичното следствие от ученето, влюбването, работенето, жененето и т. н., но паралелно с това, не го съзираме, когато е пред очите ни, не го ценим, когато е в ръцете ни, дори не умеем да го потребяваме... Жалко, тъжно...

Какво ме наведе на тази мисъл ли? Поредица от случки, която ме накараха да прогледна, че дори и мои близки, приятели, познати, привидно позитивни хора, не знаят как и кога да са щастливи, да се усмихнат, да се смеят, а много бързо и радушно прегръщат гнева, болката и угорчението. Утре сред неспособните на щастие хора мога да бъда и аз! Ужасяваща перспектива, която не желая да доживея. Защото поне за повечето хора на моята възраст, все още е ясно как да се радваме и да сме щастливи, за сметка на липсата на много други, важни умения, безспорно. И все пак - смеем се на глас, плачем от смях, целуваме, прегръщаме, обичаме. Толкова е хубаво, че чак не ми се вярва, че може да бъде забравено. Но виждам, че може и стреснато се питам - защо?

Толкова ли е черен света ни, че забаравяме радостта от споделения миг на щастие, от споделеността, близостта, обичта? Животът ни ли е прекалено бърз, работата - прекалено тежка, хората наоколо - прекалено чужди и далечни? Или забързани към мечтаният, щастлив живот, забравяме каква цел преследваме, какво е било усещането за щастие от детството ни, как се прави това " да си щастлив", по дяволите... Незнам, опитвам се да проумея, плаша се че няма да успея на време, чудя се дали моженето да си щастлив, не е до време, до възраст, според контекста на живота ти. Дали не е дарба, дали не е дар и късмет, дали не е нещо, отредено само за някои?

А познавате ли хора, които да са щастливи? Аз познавам ли? Има ли такива, изобщо? Не говорим въобще за щастливите пияници по улиците и кръчмите, за новобогаташите за които не случайно е писана народната мъдрост - "богатите също плачат", за държанките със скъпи коли, палта и ежедневие лишено от смисъл, за смеещите се в парка влюбени... Защото висчки те са щастливи по своя си начин или по общоприетия, но някак мимолетно, нетрайно... Аз търся от онези, щастливци, които имат време за себе си и близките си, знаят какво значи почивка, почивни дни, семейни събирания, приятелски вечери. Търся хора, които умеят през тези 2 часа или 10 дни да си почиват пълноценно, да се наслаждават на себе си, на човека от среща, да дишат с пълни гърди, да се смеят на висок глас, както преди, да спорят за дреболии, без да ги превръщат в драми.

Има ли място в света ни за такива хора? Ще бъдем ли и ние някога от тях? Ще оцелее ли тази порода? Иска ми се, мечтая да е възможно. Макар да не откривам много или дори няколко такива хора, надявам се... Може би началото за себе си, поставям сега, когато търся решение, на още не съществуващият пред мен проблем. Може би, отговорът е всички да се замислим за това, знаем ли още как да бъдем щастливи, и ако да - можем ли да не забравим рецептата, погълнати от живота. 
Аз все още умея да бъда щастлива, дори и сред тези, които вече не умеят и другите, които още не са се научили... Дали ще остане така, зависи от мен, независимо какво ще ми се случи от тук на сетне, къде ще се озова след години, какъв ще е животът ми. За да не забравям, мисля да потребявам с пълни сили... усмивки, целувки, прегръдки, вицове, истории, клетви, обещания, намерения, идеи, смях, докосвания... А когато, ако, и това ми омръзне или се превърне в рутина, мисля да започна да напомням на онези забравилите, какво беше усещането... Не искам да съм ничий ментор, но и в тази мисия защитавам повече себе си, от колкото други, така че ще бъда, ако трябва...
За мен е важно да не забравям как се диша с пълна гръд, как гъделичкат влюбените пеперуди в стомаха ми, как нарцистично самозадоволява звука на клавишите, под които се изливат моите мисли и творения... Умея да бъда щастлива и искам така да продължи! А вие - умеете ли да сте щастливи? Целунете жената, изведете децата, поканете съседите на филмова вечер, отидете на дискотека, прочетет отново "Малкият принц", хапнете любимо ястие, разкажете виц и се смейте с глас! Нахранете душата и разтупкайте сърцето си с малко щастие, за да получи някоя и друга позитивна вибрация, клетият ни, студен, забързан, кален свят... А утре - ще има достатъчно неща за които да се тревожите и ядосвате! So don't worry, be happy... Like... today!!!

Swich off party 2... for the earth!

И вие ли сте от онези хора, които не вярват, че са важна брънка от вселенският замисъл и машината на живота? Спирайте да четете, минете на друг блог и други писания... Защото аз съм от другите - заслепените мечтатели... Аз мога да променя света... сама, когато и както реша! Не вярвате?! Ето тук идва Мадона, за да ви го каже вместо мен - You'll see! :) Усмихвам се заради вашето безверие и моят неопрадван за сега ентусиазъм... Приятно е да си от мечтателите, а не от обезверените... Свободно е някак!

По-хубавото усещане, обаче, е да си един от много! Ние сме група! :) Доста е готино да си част от едно, може би заблудено, но позитивно и амбицирано стадо... Каква сила има само една група от всемогъщи единаци... Та ние сме почти титани... А сме го решили и сме завъртяли планетата на обратно! :) Обаче, понеже не сме чак такива грандомани обичаме по човешки, да помагаме на земята и околните, да оцеляват по малко... И тази година, като предната, когато открихме за съществуването на подобна инициатива, ще се сдружим в оречен час, на оречено място, на 27 март, за да дръпнем шалтера за 60 минути, в името добруването на нашата най-майка - Земята. 

За нашата географска ширина акцията е нещо ново, за останалият свят - нещо старо, но все иде реч за нещо синьо и взето на заем. Защото, нали не забравяте, че всеки ден на тази прекрасна синя планета е дар, за който не сме направили кой знае какво... И именно заради това, не трябва да приемаме благодатното си съществуване тук за даденост... Утре може да се удавим в боклука, който произвеждаме с тонове в секунда, да се удушим във вредни газове или да се изпечем под силата на нахлуващото през нашата озонова дупка, слънце... Още утре може да спрем да бъдем, ако още днес не се вземем в ръце. Умните глави са изчислили, че едно добро начало, е колкото се може повече хора, домакинства, страни, да спрат консумацията на ток, до колкото им е по силите, само в един час, в един ден на годината. Никак не звучи трудно, нали...

Скептиците, ще кажат, че това е поредната пропаганда прикриваща корпоративен интерес, че държавният генератор на ток ще се напрегне прекомерно, за да стартира масово подаването на електроенергия, след като е спрял и видиш ли ще останем инцидентно без ток, за дълго... Други няма да преживеят да изпуснат мача или любимият турски сериал, заради далечната кауза. Е, ние сме от малцинството лунатици. От малките мухи, които смятат, че може с пърхане да правят вятър, от пеперудите в единия край на планетата, които с крилата си, предизвикват тайфун на другия й край... И ние ще бъдем в точният час, на точното място, за да си спрем телевизора, пералнята, радиото и лампата, за едни новини, плюс спортна емисия, плюс времето и рекламите - време... Има толкова забавни и свежи неща, който можем да правим в този час, без да потребяваме ток... Толкова много можем да си кажем, нарисуваме, изпеем... А има и свещи, хора... Дори може да си докарате романтика... :)

Swich off party 2 ще бъде факт на 27 март, тази година. По света ще има много подобни, по-масови или изолирани акции... В София и България има и други заблудени души, които ще се включат. Очарователно ще е ако и някои от институциите ни дадат добър пример в това начинание... Не разчитам на тях, нито на вас, че ще се включите, разчитам само на себе си и останалите ентусиасти... Разчитам, че ще дарим глътка въздух на изтормозената ни планета, че ще дадем пример на останалите хора, че ще се забавляваме... Можем си го! Каузата си заслужава, пък и е поредният повод за party, ако щете... И ще го бъде! За Земята, в деня на Земята, в часа на Земята...

Be there! Какво можеш да загубиш, в крайна сметка и какво толкова важно имаш да правиш?! Нещо за себе си? Е, какво по-съществено и добро от това... Все пак ти се живее, нали.. Тук, на Земята... CAPISH? 

За теб...

Ще прозвучи малко като реклама, доста позната на повечето от вас, но дори жените, особено жените, имат нужда от реклама... И то точно днес - в деня в който ги почитаме, обгрижваме, ухажваме, обичаме показно... ;) Такъв може да бъде всеки един ден от годината и трябва да бъде, но за недосетливите и пестеливите, отбелязваме в календара именно днешната дата - 8ми март, като световен ден на Жената. 

Този пост е за теб... мамо, сестро, бабо, дъще, приятелко, любима... Защото и днес, както всеки друг ден, ти ще се раздадеш, почти разпилееш, за да направиш някого щастлив, дори повече от един... Българската жена, жената на света, майката, дъщерята, съпругата... Тя живее всеки следващ ден, по-отдадено от предишния - за любимият, мъжът, семейството, приятелите, обществото... Тя ражда, не просто защото може и иска, но и за повече деца на света, за да зарадва своята майка, правейки я  баба, за да възгордее съпругът си като баща, за да се бори с прогресивното застаряване на нацията, ако щете...  :) Тя работи, не само и предимно заради устрема за успех ,и реализация, но и за да увеличи семейния бюджет, да нахрани детето си, да прати пари на възрастните си родители, да помогне в бизнеса на приятел. Всеки божи ден, още - готви, чисти, подрежда, поддържа домашния уют, забавлява, разтоварва, обича. И именно заради това смятам, че не един, а 365 дни в годината са малко, за да бъде изразен възторга ми от това чудо на природата - жената. 

Няма да ми стигне животът, за да се отблагодаря лично на жените променили моето битие - бабите ми , майка ми, сестра ми, близките ми приятелки, първата ми класна, последната ми класна, учителки, пеподаватели в университета, изненадващо мъдри познати - все жени, който с едно изречение или след много говорене, са ми дали нужната помощ, насока, успокоение или вдъхновение, за да продължа по пътя си, в правилната посока и на горе...

До всеки от нас има поне една толкова значима жена, зад всеки велик мъж, пред всяко неосъзнало генилаността си дете, редом до тъжен приятел, наскърбен близък, с подадена ръка, към паднал на улицата старец / да факт е, че в подобни ситуации, по-смели и действени са именно жените, по природа състрадателни към ближния/. За тези бижута, които не просто красят, но и балансират света ни, трябва да благодарим всекидневно. А днес - да ги поглезим с цвете или подарък, или и двете... Да им кажем гласно, че ги обичаме, че са красиви и важни, че са ценени. Да ги целунем и прегърнем, да ги отменим, да ги зарадваме с жест или мил поглед. Похвално и главозамайващо е, че някой жени, дори повечето, избутват по цяла година - работа, семейство и връзка, базирани само на едното лале от 8ми март... А представете си, какво биха могли да направят, ако получаваха дължимата, мотивираща доза обич и признателност, всеки ден...

Крехки като цвете, но пак толкова свежи, жилави, цветни, ароматни и впечатляващи... Няма спор - те движат света ни! Майките, бабите, сестрите, дъщерите - ежедневен труд, граничещ с подвиг, неугасваща усмивка и завиден ентусиазъм... За изобретателността им, могат да се напишат книги... За бурният нрав - има заснет не един филм. Тайфуни с нежни имена - те са центъра на нашата вселена и пътеводната ни светлина. За това трябва да ги обичаме именно днес, поне днес, точно днес!

На 8ми март аз казвам едно огромно "благодаря" и едно просълзено "обичам те" на моите жени... Правя това признание и от ваще име за всички останали - за работохоличките, за кариеристките, за майките, за бабите, за дъщерите, за сестрите, за професионалистките, за земеделките, за бизнес дамите, за продавачките, за инжинерите - жени, за преподавателите, за лекарите - жени, за политиците - жени, за революционерите - жени, за кротките домакини, за ниските, за високите, за малките, за големите, за гмуркачите - жени, за жените сърфисти, за ексцентричните, за истеричните, за смешните, за оптимистките, за песимистките, за реалистките,  за търпеливите, за предпазливите, за изморените, за тези които се целуват, за тези които ни целуват, за тези които ни допълват, за тези които ни привличат, за тези които се вричат, за цариците, за жените диджеи, за фенките, за усмихнатите, за космонавтите, за тези които живеят сами, за тези които живеят заедно, за тези които са номер едно, за невинните, за силните, за отговорните, за оригиналните, за свободните, за отворените, за консервативните, за пресметливите, за любознателните, за тези които те обичат, за тези които не те обичат, за тези които те обичат малко, за тези които те обичат много, за слъневите, за тъжните, за тези които са тук, за тези които вече ги няма, за всички нас, за теб...  

Обичаме те! Днес е твоят ден! Честит 8ми март! :*:*:*

пс: вдъхновението - на заем от Кока Кола ;) http://vbox7.com/play:36e6bf21

Иде Рок лято, ей!

Толкова яко! Толкова яко! Толкова яко! Иде рок лято, ей! Слухове, слухове, ма накрая наистина излиза очарователната информация, кои рок динозаври ще ни пометат и тази година. Йес! То не Металица, то не Мйегадйет, та даже Рамщайн и Стоун Соуър... Лелеее.. И бащата може да заведа, да си ги види от близо швабите - любимци. Е как да не му се живее, мисли позитивно и твори на човек, при подобна перспектива. Добре, че я има  музиката, основен двигател на моето съществувание, за да не забравям колко хубав, цветен и позитивен може да бъде животът. Много важният пропуск в таз годишният ми wish-лист е да отбележа ходенето по концерти, но това каточели няма значение, защото подобно преживяване не си спестявам за нищо на света. Няма цена която да ме спре да си подаря подобен миг и идеята дори ме мотивира всячески да работя, за да мога да си го позволя... Въобще рок преживяваният не са в списъка, просто защото те са нещо като въздухът - без тях не мога! Ех, да, работа ми липсва хораааа.... Лошо, защото няма да си простя пропуск от калибъра на AC DC и Sonysphere Festival!!! Стискайте ми палци, аз стискам също и моменталически се заравям в jobs.bg, защото ей къде е май, зад ъгъла и няма време за губене. Съжалявам ако съм досадила със споделянето, но това е възторг, който немога да побера в себе си. Rooooock Ooooon, people! (rock)

„Щом пълзиш като червей, не се сърди, че са те настъпили!“

Чудна мисъл на Чудомир... Нищо не е случайно, а? ;) Но най-изненадващото е, че малко хора я знаят, а още по-малко - живеят по тази гениална повеля. Пълно е с червеи... По-малки, по-големи, по-тънички или къси, някои - дебели и космати, направо цели гъсеници. Има ги навсякъде, включително в живота и света ми, което ме прави особено чувствителна по темата за червеите и техните претенции. И най-лошото - имам приятели с подобни характерови измнения, за щастие - повечето от тях - бивши. Не, не говоря за бивши гаджета, а за бивши приятели /за съществуването на подобни не допусках до едно време, но сега съм на ясно че ги има, даже преобладават/. Приятелите, истинските, останали до теб по-дълго са рядкост и ценен дар, с който не всеки може да се похвали.

Обратно на въпроса... Да, за протокола, аз съм от онези писачи, който имат навика често да се отклоняват от темата, но какво да правя с всички тези летящи из главата ми идеи. Хубавото е, че бързо се връщам в релси... Та мисълта ми относно претенциозните Чудомирови червеи беше - не ги харесвам, трудно ги понасям, едва ги търпя до себе си, рядко им спестявам каквото имам да кажа. Последното важи принципно за мен! И така - не стига, че са мазни, грозни, слузести, провиращи се между кал и буклуци, но се изживяват като нещо по-особено от околните буби / разбирай другите хора/, имат претенции, изживяват драми, очакват съчувствие и вечна прошка. Мислят си, че могат да имат приятели и да бъдат приятели... Помислете пак, безгръбначни! 

Обръщам внимание, че биологичният вид - червей няма мозък, но за сметка на това има само един телесен вход/изход, което автоматично ви навежда на мисълта, какво се случва в тази уста... Гадни неща! Бонусът при хората - червеи е че имат мозък, което може да доведе до невероятни бели, а вторият "плюс" - че от мръсната им уста излизат и думи, които могат да заблуждават, да подвеждат, да лъжат, да омайват, да нараняват... Абе, на кратко казано, да те омажат в... нечистотии. Теб и животът ти! Не искаш подобен червей до себе си, вярвай ми!

Е може да не искаш, но имаш... Гарантирам. То тези са повече от обикновените хора, да не ги обобщавам като нормални, че и този вид е дефицитен в наши дни. Малко наблюдтелност, съчетана с мълчание и осторожност, може да ти ги покаже, тези твои дружки - червейчета, още тази вечер, на по бира с "приятели". Ако си зарибен по каузата, хуквай веднага на там, и стреляй на месо след като се ориентираш кой, кой е. Алтенативата - сладкодумието им и  манипулативната им природа, защото все пак са човеци, ще ти омотае кабелите и бързо, бързо ще те заблуди... Лошо... Но, както и да е, оправяй се някак с твоите си проблеми, защото егоизмът в мен проговаря и спирам да те спасяв, за сега... ;)

Целта на това ми писание е друга. А именно - да се обърна към тези плужеци, за да изкарам най-сетне от себе си, таените с години ненавист и възмущение от същността им. Вижте мили мои, Чудомир си го е казал повече от добре: „Щом пълзиш като червей, не се сърди, че са те настъпили!“. Защото сте много добри в пълзенето и завирането в чуждите животи, и проблеми, но като ви настъпят в крайна сметка, което уверявам ви е неизбежно, врещите като един друг биологичен вид, далеч от вашата природа. Котката си има опашка, запомнете го. И няма вариант да съществувате нахално, паразитно в живота на други хора и да не ви се случи този злощастен край. Пък и, поемете последствия от действията си. На всички ни се налага, животът ни го налага, няма измъкване. Щом сте ниски, мазни, нечистоплътни, безхарактерни, провиращи се на всякъде, слузести и безгръбначни, логичното продължение е да бъдете и -  настъпени. 

Приемете съдбата си с достойнство, като тълкуванието на последната думичка можете да намерите в Български тълковен речник или Уикипедия! И не забравяйте от къде сте тръгнали, защото пак там ще се върнете - в калта, каналите, нечистотията, нечовешкия натюрел. Вариант за спасение има - крийте си се в пихтиестата маса от която произхождате, по-ниски от тревата и - без много, много да шавате. Поне около мен - не! Писнало ми е от безумното общуване с ваши родственици и всичките "лайна" в които съм се оказвала заради тях. Писнало ми е от безхарактерните ви изпълнения, гнилото примирение, мижитурските физиономии, лицемерните извинения и това , че никога, за нищо неможе да се разчита на вас! От подобни индивиди около човек започва да мирише на нещо - нередно, кофти, старо и умиращо. Аз предпочитам да ми мирише на цветя! :)

пс: С поздрав към всички писали се някога за приятели - червейчета, пропищели, че съм ги настъпила. Извинявам се, но с голямото ми сърце и голямата ми уста, вървят и един чифт големи крака! :)

Среднощно пробуждане

На първи март, 2010 -та, в почти един часа през нощта или рано сутринта, моя милост вместо да спи, цикли втренчена в компютъра. Не си чатя с никого, не съм в преекспонирания фейсбук, не гледам филм... Просто ровичкам насам-натам из разни страници, сайтове и блогчета, прескачайки от тема в тема, безцелно... Даже немога кой знае колко да пресъздам "видяното", просто защото не съм тук... Не съм възприела почти никакво инфо, не помня и по-специални образи. Знам само, че се опънах в леглото преди почти два часа и от тогава съм на автопилот. Даже и от по-рано, да не кажа напоследък, но за това малко по-късно...
Та, мисълта ми беше, че макар и чистак-бърсак нов, лаптопът не е първопричината на моето среднощно безпокойство. И телевизорът не е... "Ван Хелзинг" върви през цялото това време, но не съм му отделила и пет минути внимание, общо за двата часа... Цикля си аз, гледаща, но невиждаща, вперила поглед в екрана и нищо не влиза в главата ми... По -  интересното е, че нищо не излиза, а най-вече - не минава през нея. За тези, които ме познават малко повечко, това ще е направо шокиращо, предвит скоростта /в минути/ с която се раждат имеративи в мозъка ми и излизат през устата. Миг на блаженство за изтормозените от вечното ми "меляне' хорица и да нямам кой да е наблизо, да го оцени... Шанс! Така или иначе "работата е дебела", щом не просто съм изпаднала в подобно ментално безветрие, ами направо съм му се отдала.
Тези дни си говорехме с Йо за блоговете ни - моят замрял и нейният - в разцвета си, та си казах аз, в 01.10h , защо да не попиша... Така или ще се роди нещо умопомрачително скучно, или ще отцикля от творческото, пък и житейско вцепенение. Мдам, в такова съм... И резултат е плачевен - аз съм на абсолютна пауза във всяко едно отношение, недоволна съм от това, а генераторът ми е развален и отказва категорично да задвижи... Може ли това да е постоянното ми състояние?! Всички ще са доволни от тишината, но аз ще лудна от скуката в главата и живота си... Само една огромна светеща въпросителна стърчи в пространството и напомня, че нещо не е наред... Нещо сериозно се случва тук... в мен!
Пиша си аз и бавно започвам да отциклям... може би... Коя от неудовлетворяващите ме реалности е най-затормозяваща, отчайваща и властна, та съм на тоя хал? От всяко нещо -  следвстие, този закон ни е известен на всички... И да добавим, че нещата винаги са свързани, а енергията не се губи, само сменя вида си...  И в този смисъл - кое е яйцето преди кокошката, или обратното, в моя свят, което ми пречи да съм на себе си? Искам да го смачкам, схрускам или изтрия, защото се самовбесявам от безумният начин по който съществувам lately... Аз никога не съм съществувала, по дяволите, винаги съм живяла... Е, сега просто и безмислено /буквално/ си съществувам... Айде, може и малко да съм поживяла в последния половин час, докато пиша, тъй като родих някоя и друга мисъл, но да... Не това е идеята... 
Ако някой има сламка или спасителен пояс, да метне насам... Никой няма, обаче... Ще се спасявам по единично, добре че принципно съм добра в това. Тук направих една "творческа пауза". Поради непредвидени обстоятелства се наложи да се надигна от лаптопа... Явно преди часове, мозъкът ми, включен на автопилот, не е родил, че тази машинка има нужда от ток и се разправях с разклонители, батерии и падащи от бюрото ми предмети... Ето, дори майка ми страда от моето забиване, защото вместо да спи, слуша среднощните ми шумови изцепки... А тя и спи леко... Ужаст! Обаче, започвам да се чувствам освежена от размърдването на мозъчните ми клетки. Приятно е усещането да мислиш, колкото и непонятно да звучи това, на някои... 
Пак се отклоних от същината. Завръщам се на въпроса бързо - какво ме спря от реалността, като влак - неуважил семафора снегорин... /май е гадно това сравнение, но да.../Под ръка ми е wish-листа за годината и след бърз анализ установявам, че съм забравила не само поредността на приоритети се за 20010-та, но и цели цели... ако ме разбирате... Да този wish-лист е специален! Той не просто съдържа, но и степенува! А аз като практичен телец, тази година очевидно съм извела на преден план материалното пред сърдечното. Никак не съм меркантилна, а за телец направо съм излагация в този смисъл, но просто две "сърдечни" и "чувствителни' години под ред ми взеха здравето, спокойствието, очевидно и акъла... 
И така... на 31.12.2009, аз поставям любовта, влюбеността, привличането, привързаността към един индивид извън всякакви класаци, а на 28.02.20010 очевидно съм забравила за това. Дам - именно емоционалното ми състояние, с първопричина един човек, ме остави във вцепенение повече от два месеца. Даже въпросната персона има основен принос за вида на списъка с цели за годината, защото доста ме мотивира в тази посока... И аз все пак позволих да е център на съществуванието ми и да безумствам безцелно...
Пълна абдикация от света ли е цената която трябва да платя, за да остана "не точно сама"?!?! Защото аз не съм с някого, не съм и сама, а сме разделени-заедно /вид връзка за която не подозирах до преди повече от половин година/. Значи ако правилно се разбирам, аз не правя нищо със себе си, спирам да чувствам /за по-безпроблемно/, спирам да мисля - пак за това, спирам да бъда, за да имам въсзможност да дам нещо, на човек, който не е сигурен че иска каквото и да било от мен, и определено нищо не дава... Значи, ако бях някой друг, бих си завъртяла един шамар... За съжаление нямам приятел под ръка, пък и моите са повече от безапелационно-подкрепящите, така че подобно развитие е практически невъзможно.
Бих се ушамарила, заради безхарактерното поведение, което не ми е присъщо, за липсата на самоуважение, за автоагресията, която практикувам, вместа да накажа първопиричнителя. И тук се ражда съмнението, че благодарение на предищните 2 емоционални години, плюс човека-бонус от последните шест месеца, аз съм се превърнала в отявлен мазохист... Това лекува ли се или е за цял живот, има ли психолози или помощни групи за справяне с проблема, може ли да се откаже, както немогат алкохола и наркотика? Какво да се правя и как да се спася? И мързела се обажда - а може ли просто да си остана така... Оцелявам си, какво... не съм легнала да умра, я?!?
Един час след началото на това дирене, определено съм по-рационална и адекватна от по-рано и нямам предвит часове, а дни и месеци. Говорех го, но не го вярвах, мислех го - но тайно от себе си... С това трябва да се спре някак! Може преди години да съм била по-емоционална, с риска за спокойствието си, но бях щастлива да се раздам до край, за човек, който се стараеше да заслужи тази моя саможертва. И аз получавах, не нищо, не нещо, а много... Имаше шанс дори да получа всичко мечтано някога, но просто обстоятелствата се промениха нещастно и край. Но какъв край - холивудски, с много драматична музика, искрени сълзи и обичаща последна целувка. Такъв край, който да те накара да се почувстваш по-жив и повече човек от всякога... Ако не друго, то поне това си заслужава в истинските, пълноценни връзки - искреността на мига, на емоцията, на раздялата. Да усетиш, дори когато си тръгваш или пък те изпращат, че си бил истински важен за някого, че сте опитали всичко и всякак, че сте били почтени и искрени. 
Като се замисля, сега не ми се очертава и бляскав, сапунен, латино-американски финал. И какъв финал като няма филм изобщо, какво сбогуване и разделяне, като няма ние... Моето - "твоя", ще си тръгне от несъществуващото "ние", а твоето - "Аз" няма и да ме изпрати на изпроводяк. Защо тогава си номер нула, в новогодишният ми списък започнат от едно и то подчертано важен ноемр, като подписът на класна с червен химикал, в бележника... И да скъсам демонстративно списъка, отделеното за този индивид време няма да изчезне, нито потъпканото ми от самата мен достойнство, нито присмеха и увереността в погледа и гласа, коментиращи някой от безсилните ми изблици на плач, през времето което "не точно" прекарахме заедно. Все пак голямата червена питанка си има съдържание вече, а мозъкът ми - проблем с който да се занимава. И тази ли заслуга отново да трябва да припиша на пришълеца, мой любим, в последната половин година... Тюх!
Вбесява ме важността, която ти придадох. Вбесява ме, че най-благородно я прие, заедно с моето чувство към теб, добронамереността, отдадеността, вярата ми в нас. Може би, не, а със сигурност, трябваше да приема вторият ти благороден жест - да ме спасиш от емоционално-недъгавото си аз, вместо да се възпротивя и да поискам аз да реша кога да си тръгна... Очевидно е, че немога да го направя, но повече обижда интелекта ми фактът, че ти прозря развръзката преди мен. А може би предимството на човек - негатив, непознаващ позитивното чувство, но близък с депресията и песимизма, те е насочило правилно, но няма да се извинявам, че съм наивна оптимистка, на фона на всичките черногледи люде... Преди да позволя да ме доближи някой толкова черен, изтъкан от минуси, бях завидно щастлива, балансирана и действена. Ето защо знам, че онова е болест, а моето - дарба!
Излиза, че не умряло съвсем, онова което бях... Още по-важно - не е забравило себе и дори таи трохички от онази непоколебима надежда, че всичко може да позитивно, хубаво, в бледо розово... Мозъчните ми клетки се движат, изречения се раждат изпод пръстите ми... Вцепенението, което ми подари и ме накара да приема, и обикна, като отдавна отвлечена девойка - похитителя си, го няма или поне е на заден план. Като бонус - блога ще помръдне малко. Това дължа на себе си, на Йо, на още една блогърка, която прочетох малко по-рано тази нощ и за щастие - не на човека X, с нетърпимият сарказъм. И това ако не е начало на нещо по-добро.
Писах ли, писах... Стана толкова дълго, че май само аз ще имам търпението да го изчета. Все пак, по-важното е че задвижих отново, мащината която ме съпътства цял живот и олеснява дните ми, пълнейки ги със звук, картина, смисъл... Проблемът не е решен, но локализиран и изолиран. Търсим лек за безумният ми романтизъм, зависимостта ми от друг човек, може би появилият се мазохизъм, вмененото ми чувство за несигурност, влюбеността ми в един непълноценен, може би неспасяем случай, който обаче има страхотен чар, добра душа и толкова изненадващи изблици на привързаност и обич, че оставаш зашеметен за дни и седмици дори. Какъв е изхода - да изоставя кораба оставяйки половината си сърце, много труд, много емоции и надежи или да остана още малко, дори повече, с риск да не се съвзема никога от приковалата ме в безмълвие и бездушие, морска болест?! Искам решение, искам изход, не искам повече... Ясно е само, че този път няма да се задоволя с неяснота, анархия, монархия, безпътица... Или демокрация, или нищо... Или всичко, или нищо! Или аз, или аз - в тази дилема, няма какво да се мисли... Имам завинаги само себе си и нямам по-важна кауза от себе си... Диренето на изход продължава... А това беше само среднощно пробуждане.   >>> 02.30 h, на 01.03.2010 ...

Изтри от мене римите... за кратко.

Прощавах много пъти и забравях…

Нали е благородна любовта?!

Поглеждах те и всичко пак ти давах

... и синьото на своята душа.

 

Накара ме да се съмнявам в себе си…

Защо съм си, ако си тук до мен?

Със времето забравих силуета си,

но теб научих като стих, рефрен...

 

Отстъпих от последните си принципи

и слушах...както нивга до сега...

На фона от безжалостни измислици

и погледът ми даже оглуша…

 

Превърна ме на пепелта във сивото -

единствено за тебе да блестя

във алено и мъртво... Най-красивото

бе моята разпрашена душа,

 

която вятър - ти навред разхвърляше,

за да си най-могъщият ми бог,

на който да се моля до побъркване,

а пак да бъде праведно - жесток.

 

И много други силно ме раняваха,

изтриваха ме от самата мен.

Но все успявах да не се намразя,

да не остана на безумието в плен.

 

Да даде ми и много – на сбогуване –

умора, болка, ярост и тъга,

но някак си, във любовта погубена

намерих сили аз да ти простя...

 

Каквото и да беше нявга – мина се!

Чрез опрощение светът ми оцеля...

Но не забравям, че изтри от мене римите

и няма никога това да ти простя!

 

... и пак ще пиша!

пс: Дам... имаше дупка в мен, в писането... съответно и в блога! Но както вече казах по-горе: "пак ще пиша"! Ей, сега се почваме... аз и белият лист! ;)