Среднощно пробуждане

На първи март, 2010 -та, в почти един часа през нощта или рано сутринта, моя милост вместо да спи, цикли втренчена в компютъра. Не си чатя с никого, не съм в преекспонирания фейсбук, не гледам филм... Просто ровичкам насам-натам из разни страници, сайтове и блогчета, прескачайки от тема в тема, безцелно... Даже немога кой знае колко да пресъздам "видяното", просто защото не съм тук... Не съм възприела почти никакво инфо, не помня и по-специални образи. Знам само, че се опънах в леглото преди почти два часа и от тогава съм на автопилот. Даже и от по-рано, да не кажа напоследък, но за това малко по-късно...
Та, мисълта ми беше, че макар и чистак-бърсак нов, лаптопът не е първопричината на моето среднощно безпокойство. И телевизорът не е... "Ван Хелзинг" върви през цялото това време, но не съм му отделила и пет минути внимание, общо за двата часа... Цикля си аз, гледаща, но невиждаща, вперила поглед в екрана и нищо не влиза в главата ми... По -  интересното е, че нищо не излиза, а най-вече - не минава през нея. За тези, които ме познават малко повечко, това ще е направо шокиращо, предвит скоростта /в минути/ с която се раждат имеративи в мозъка ми и излизат през устата. Миг на блаженство за изтормозените от вечното ми "меляне' хорица и да нямам кой да е наблизо, да го оцени... Шанс! Така или иначе "работата е дебела", щом не просто съм изпаднала в подобно ментално безветрие, ами направо съм му се отдала.
Тези дни си говорехме с Йо за блоговете ни - моят замрял и нейният - в разцвета си, та си казах аз, в 01.10h , защо да не попиша... Така или ще се роди нещо умопомрачително скучно, или ще отцикля от творческото, пък и житейско вцепенение. Мдам, в такова съм... И резултат е плачевен - аз съм на абсолютна пауза във всяко едно отношение, недоволна съм от това, а генераторът ми е развален и отказва категорично да задвижи... Може ли това да е постоянното ми състояние?! Всички ще са доволни от тишината, но аз ще лудна от скуката в главата и живота си... Само една огромна светеща въпросителна стърчи в пространството и напомня, че нещо не е наред... Нещо сериозно се случва тук... в мен!
Пиша си аз и бавно започвам да отциклям... може би... Коя от неудовлетворяващите ме реалности е най-затормозяваща, отчайваща и властна, та съм на тоя хал? От всяко нещо -  следвстие, този закон ни е известен на всички... И да добавим, че нещата винаги са свързани, а енергията не се губи, само сменя вида си...  И в този смисъл - кое е яйцето преди кокошката, или обратното, в моя свят, което ми пречи да съм на себе си? Искам да го смачкам, схрускам или изтрия, защото се самовбесявам от безумният начин по който съществувам lately... Аз никога не съм съществувала, по дяволите, винаги съм живяла... Е, сега просто и безмислено /буквално/ си съществувам... Айде, може и малко да съм поживяла в последния половин час, докато пиша, тъй като родих някоя и друга мисъл, но да... Не това е идеята... 
Ако някой има сламка или спасителен пояс, да метне насам... Никой няма, обаче... Ще се спасявам по единично, добре че принципно съм добра в това. Тук направих една "творческа пауза". Поради непредвидени обстоятелства се наложи да се надигна от лаптопа... Явно преди часове, мозъкът ми, включен на автопилот, не е родил, че тази машинка има нужда от ток и се разправях с разклонители, батерии и падащи от бюрото ми предмети... Ето, дори майка ми страда от моето забиване, защото вместо да спи, слуша среднощните ми шумови изцепки... А тя и спи леко... Ужаст! Обаче, започвам да се чувствам освежена от размърдването на мозъчните ми клетки. Приятно е усещането да мислиш, колкото и непонятно да звучи това, на някои... 
Пак се отклоних от същината. Завръщам се на въпроса бързо - какво ме спря от реалността, като влак - неуважил семафора снегорин... /май е гадно това сравнение, но да.../Под ръка ми е wish-листа за годината и след бърз анализ установявам, че съм забравила не само поредността на приоритети се за 20010-та, но и цели цели... ако ме разбирате... Да този wish-лист е специален! Той не просто съдържа, но и степенува! А аз като практичен телец, тази година очевидно съм извела на преден план материалното пред сърдечното. Никак не съм меркантилна, а за телец направо съм излагация в този смисъл, но просто две "сърдечни" и "чувствителни' години под ред ми взеха здравето, спокойствието, очевидно и акъла... 
И така... на 31.12.2009, аз поставям любовта, влюбеността, привличането, привързаността към един индивид извън всякакви класаци, а на 28.02.20010 очевидно съм забравила за това. Дам - именно емоционалното ми състояние, с първопричина един човек, ме остави във вцепенение повече от два месеца. Даже въпросната персона има основен принос за вида на списъка с цели за годината, защото доста ме мотивира в тази посока... И аз все пак позволих да е център на съществуванието ми и да безумствам безцелно...
Пълна абдикация от света ли е цената която трябва да платя, за да остана "не точно сама"?!?! Защото аз не съм с някого, не съм и сама, а сме разделени-заедно /вид връзка за която не подозирах до преди повече от половин година/. Значи ако правилно се разбирам, аз не правя нищо със себе си, спирам да чувствам /за по-безпроблемно/, спирам да мисля - пак за това, спирам да бъда, за да имам въсзможност да дам нещо, на човек, който не е сигурен че иска каквото и да било от мен, и определено нищо не дава... Значи, ако бях някой друг, бих си завъртяла един шамар... За съжаление нямам приятел под ръка, пък и моите са повече от безапелационно-подкрепящите, така че подобно развитие е практически невъзможно.
Бих се ушамарила, заради безхарактерното поведение, което не ми е присъщо, за липсата на самоуважение, за автоагресията, която практикувам, вместа да накажа първопиричнителя. И тук се ражда съмнението, че благодарение на предищните 2 емоционални години, плюс човека-бонус от последните шест месеца, аз съм се превърнала в отявлен мазохист... Това лекува ли се или е за цял живот, има ли психолози или помощни групи за справяне с проблема, може ли да се откаже, както немогат алкохола и наркотика? Какво да се правя и как да се спася? И мързела се обажда - а може ли просто да си остана така... Оцелявам си, какво... не съм легнала да умра, я?!?
Един час след началото на това дирене, определено съм по-рационална и адекватна от по-рано и нямам предвит часове, а дни и месеци. Говорех го, но не го вярвах, мислех го - но тайно от себе си... С това трябва да се спре някак! Може преди години да съм била по-емоционална, с риска за спокойствието си, но бях щастлива да се раздам до край, за човек, който се стараеше да заслужи тази моя саможертва. И аз получавах, не нищо, не нещо, а много... Имаше шанс дори да получа всичко мечтано някога, но просто обстоятелствата се промениха нещастно и край. Но какъв край - холивудски, с много драматична музика, искрени сълзи и обичаща последна целувка. Такъв край, който да те накара да се почувстваш по-жив и повече човек от всякога... Ако не друго, то поне това си заслужава в истинските, пълноценни връзки - искреността на мига, на емоцията, на раздялата. Да усетиш, дори когато си тръгваш или пък те изпращат, че си бил истински важен за някого, че сте опитали всичко и всякак, че сте били почтени и искрени. 
Като се замисля, сега не ми се очертава и бляскав, сапунен, латино-американски финал. И какъв финал като няма филм изобщо, какво сбогуване и разделяне, като няма ние... Моето - "твоя", ще си тръгне от несъществуващото "ние", а твоето - "Аз" няма и да ме изпрати на изпроводяк. Защо тогава си номер нула, в новогодишният ми списък започнат от едно и то подчертано важен ноемр, като подписът на класна с червен химикал, в бележника... И да скъсам демонстративно списъка, отделеното за този индивид време няма да изчезне, нито потъпканото ми от самата мен достойнство, нито присмеха и увереността в погледа и гласа, коментиращи някой от безсилните ми изблици на плач, през времето което "не точно" прекарахме заедно. Все пак голямата червена питанка си има съдържание вече, а мозъкът ми - проблем с който да се занимава. И тази ли заслуга отново да трябва да припиша на пришълеца, мой любим, в последната половин година... Тюх!
Вбесява ме важността, която ти придадох. Вбесява ме, че най-благородно я прие, заедно с моето чувство към теб, добронамереността, отдадеността, вярата ми в нас. Може би, не, а със сигурност, трябваше да приема вторият ти благороден жест - да ме спасиш от емоционално-недъгавото си аз, вместо да се възпротивя и да поискам аз да реша кога да си тръгна... Очевидно е, че немога да го направя, но повече обижда интелекта ми фактът, че ти прозря развръзката преди мен. А може би предимството на човек - негатив, непознаващ позитивното чувство, но близък с депресията и песимизма, те е насочило правилно, но няма да се извинявам, че съм наивна оптимистка, на фона на всичките черногледи люде... Преди да позволя да ме доближи някой толкова черен, изтъкан от минуси, бях завидно щастлива, балансирана и действена. Ето защо знам, че онова е болест, а моето - дарба!
Излиза, че не умряло съвсем, онова което бях... Още по-важно - не е забравило себе и дори таи трохички от онази непоколебима надежда, че всичко може да позитивно, хубаво, в бледо розово... Мозъчните ми клетки се движат, изречения се раждат изпод пръстите ми... Вцепенението, което ми подари и ме накара да приема, и обикна, като отдавна отвлечена девойка - похитителя си, го няма или поне е на заден план. Като бонус - блога ще помръдне малко. Това дължа на себе си, на Йо, на още една блогърка, която прочетох малко по-рано тази нощ и за щастие - не на човека X, с нетърпимият сарказъм. И това ако не е начало на нещо по-добро.
Писах ли, писах... Стана толкова дълго, че май само аз ще имам търпението да го изчета. Все пак, по-важното е че задвижих отново, мащината която ме съпътства цял живот и олеснява дните ми, пълнейки ги със звук, картина, смисъл... Проблемът не е решен, но локализиран и изолиран. Търсим лек за безумният ми романтизъм, зависимостта ми от друг човек, може би появилият се мазохизъм, вмененото ми чувство за несигурност, влюбеността ми в един непълноценен, може би неспасяем случай, който обаче има страхотен чар, добра душа и толкова изненадващи изблици на привързаност и обич, че оставаш зашеметен за дни и седмици дори. Какъв е изхода - да изоставя кораба оставяйки половината си сърце, много труд, много емоции и надежи или да остана още малко, дори повече, с риск да не се съвзема никога от приковалата ме в безмълвие и бездушие, морска болест?! Искам решение, искам изход, не искам повече... Ясно е само, че този път няма да се задоволя с неяснота, анархия, монархия, безпътица... Или демокрация, или нищо... Или всичко, или нищо! Или аз, или аз - в тази дилема, няма какво да се мисли... Имам завинаги само себе си и нямам по-важна кауза от себе си... Диренето на изход продължава... А това беше само среднощно пробуждане.   >>> 02.30 h, на 01.03.2010 ...