В началото на 21 век, в България, се оказва, че на голяма част от хората им липсва едно много важно умение - да бъдат щастливи. Не казвам, че това е закономерност само за нашата географска ширина, но нямам наблюдения над останалият свят. Тук и сега, обаче, този феномен е факт. Феномен е, защото си внушаваме и тръбим посевместно, че радеем за щастие, то е цел на живота ни и логичното следствие от ученето, влюбването, работенето, жененето и т. н., но паралелно с това, не го съзираме, когато е пред очите ни, не го ценим, когато е в ръцете ни, дори не умеем да го потребяваме... Жалко, тъжно...
Какво ме наведе на тази мисъл ли? Поредица от случки, която ме накараха да прогледна, че дори и мои близки, приятели, познати, привидно позитивни хора, не знаят как и кога да са щастливи, да се усмихнат, да се смеят, а много бързо и радушно прегръщат гнева, болката и угорчението. Утре сред неспособните на щастие хора мога да бъда и аз! Ужасяваща перспектива, която не желая да доживея. Защото поне за повечето хора на моята възраст, все още е ясно как да се радваме и да сме щастливи, за сметка на липсата на много други, важни умения, безспорно. И все пак - смеем се на глас, плачем от смях, целуваме, прегръщаме, обичаме. Толкова е хубаво, че чак не ми се вярва, че може да бъде забравено. Но виждам, че може и стреснато се питам - защо?
Толкова ли е черен света ни, че забаравяме радостта от споделения миг на щастие, от споделеността, близостта, обичта? Животът ни ли е прекалено бърз, работата - прекалено тежка, хората наоколо - прекалено чужди и далечни? Или забързани към мечтаният, щастлив живот, забравяме каква цел преследваме, какво е било усещането за щастие от детството ни, как се прави това " да си щастлив", по дяволите... Незнам, опитвам се да проумея, плаша се че няма да успея на време, чудя се дали моженето да си щастлив, не е до време, до възраст, според контекста на живота ти. Дали не е дарба, дали не е дар и късмет, дали не е нещо, отредено само за някои?
А познавате ли хора, които да са щастливи? Аз познавам ли? Има ли такива, изобщо? Не говорим въобще за щастливите пияници по улиците и кръчмите, за новобогаташите за които не случайно е писана народната мъдрост - "богатите също плачат", за държанките със скъпи коли, палта и ежедневие лишено от смисъл, за смеещите се в парка влюбени... Защото висчки те са щастливи по своя си начин или по общоприетия, но някак мимолетно, нетрайно... Аз търся от онези, щастливци, които имат време за себе си и близките си, знаят какво значи почивка, почивни дни, семейни събирания, приятелски вечери. Търся хора, които умеят през тези 2 часа или 10 дни да си почиват пълноценно, да се наслаждават на себе си, на човека от среща, да дишат с пълни гърди, да се смеят на висок глас, както преди, да спорят за дреболии, без да ги превръщат в драми.
Има ли място в света ни за такива хора? Ще бъдем ли и ние някога от тях? Ще оцелее ли тази порода? Иска ми се, мечтая да е възможно. Макар да не откривам много или дори няколко такива хора, надявам се... Може би началото за себе си, поставям сега, когато търся решение, на още не съществуващият пред мен проблем. Може би, отговорът е всички да се замислим за това, знаем ли още как да бъдем щастливи, и ако да - можем ли да не забравим рецептата, погълнати от живота.
Аз все още умея да бъда щастлива, дори и сред тези, които вече не умеят и другите, които още не са се научили... Дали ще остане така, зависи от мен, независимо какво ще ми се случи от тук на сетне, къде ще се озова след години, какъв ще е животът ми. За да не забравям, мисля да потребявам с пълни сили... усмивки, целувки, прегръдки, вицове, истории, клетви, обещания, намерения, идеи, смях, докосвания... А когато, ако, и това ми омръзне или се превърне в рутина, мисля да започна да напомням на онези забравилите, какво беше усещането... Не искам да съм ничий ментор, но и в тази мисия защитавам повече себе си, от колкото други, така че ще бъда, ако трябва...
За мен е важно да не забравям как се диша с пълна гръд, как гъделичкат влюбените пеперуди в стомаха ми, как нарцистично самозадоволява звука на клавишите, под които се изливат моите мисли и творения... Умея да бъда щастлива и искам така да продължи! А вие - умеете ли да сте щастливи? Целунете жената, изведете децата, поканете съседите на филмова вечер, отидете на дискотека, прочетет отново "Малкият принц", хапнете любимо ястие, разкажете виц и се смейте с глас! Нахранете душата и разтупкайте сърцето си с малко щастие, за да получи някоя и друга позитивна вибрация, клетият ни, студен, забързан, кален свят... А утре - ще има достатъчно неща за които да се тревожите и ядосвате! So don't worry, be happy... Like... today!!!
