Ден едно:
Само два часа сън. Ранно ставане. Работа – повече от очакваното. Потегляне – по-рано от планираното. Жега, усмивки и вятър в косите. Тройка кебапчета on a highway to hell. Табелката за излизане от София е най-хубавото нещо, което съм виждала напоследък. С нас са храната, ентусиазмът и чувството за хумор. Добави малко бензин, някой друг сандвич и вода, ах - рая е на земята. Шофьорът няма книжка, магистралата – няма „ушеви”, ето че има баланс във Вселената. Багажът е малко, дъждът ни е в повече. Защо патетата НЕ пресякоха пътя е императив и до сега! Един хълм и колата е без душа. В пороя, три гъби се моткат не разбиращо край малък зелен автомобил. След бурята – слънце, живота е розов и Бон Джоуви пак е хитов с Dead or alive. Най-високата скорост ever – 80 км. в час, преко сили. Следва още малко асфалт, най-дългите 50 км. в живота ми и табелата „Добре дошли във Видин”. Тук започва почивката – бири, Passport, слънце, Дунав, нощно къпане и меко, широко легло. Едни се обичат по телефона, други на живо, трети по двама, четвърти – сами. Бърз чат с Италия и Ради, която си сплаща дрехите, „ама не е същото като не сме наблизо” и ‘айде в страната на сънищата.
Ден втори:
„Сто патрона” и „Бяла роза” за добро утро, в седем сутринта. По-късно ще установя, че това е репертоарът на съседите за деня и ще спя под звуците на тая симфония още няколко пъти. В девет вече душата е извън тялото от чалга и решава да тормози околните. Пет телефонни разговора с Малчо докато се излюпи от леглото. Две, три в едно и хайде на вън. Фредерик Бегбеде остава в къщи, защото е преждевременно прочетен. Само френски натуралист от неговия ранг може да ти отклони вниманието от 55 – тото повторение на сръбската класика – „Очи, очи”. На вън – жегица, в душата – смут. Замлъква, след едно кисело мляко, литър водичка и течна „Мура”. Риба няма, водорасли и слънце – колкото ти душа сака. Мрънкалникът е заспал, Малкото е червено като омар, аз съм най-черна и витална. Една пчела се опитва да ми развали кефа с досадното си жило, но след два Алергозана и още литър вода, всичко е ток. Спринт към „Баба Вида”, после - къс пас към леглата. Вечерта започва в осем, след душ и с 5-6 литра бира. Показват ми „истинска цаца”, местна бира, воден ресторант и люлка. Най-идиличните пет минути на люлка в последните години. Небето е близо, звездите са наши... Завършваме с още плаж, джапане в реката, подвизи пред районното в града и легло. Ново легло, ама пак меко и широко. Има справедливост в тоя живот, бе!
Ден трети:
Завръщане. Но преди него – трудно ставане, по-трудно потегляне, кифли, фъч и видинска баница, скъп бензин и по-дълъг маршрут. Вода няма, но музиката е на мах. Безумни са ни шофьорите, прекрасна ни е природата и главният въпрос – взели ли сме прословутите дънки на Мира. Останалите след нас ще събират вещите ни и след месеци. Оставили сме cookies по целия път. Проходи, дерета, тополи и безумно бавен камион по тесния път. След като вчера сме изпреварили трабант, днес успяваме и с една каруца. Ура! Ако не пускаме радио и климатик, вдигаме и 90 км. в час. Но понеже сме музикално настроени и веем ръце през прозорците – 60 км е нашата скорост. Кифлички със сладко, hand made цигари, пак вятър в косите и с „What’s up” на уста. Табелата на Волуяк е посрещната с възгласи и само след 3,5 ч. път сме back to basics.
Бележки:
Дунав е река, а не езеро. Дигата не работи!
Крепостта Баба Вида е по-хубава ДАЖЕ и от Плевенската панорама.
Вени е very рентген, а Румен – just Румен.
Във Видин има крепост, и плаж, и язовир, и парк. А цацата е истинска!
През „Петрохан” няма куки, но като има в София, да не би да ни спряха...
Веднага, когато намериш време, хващaй си багажа, две – три дружки и духвай на някъде, защото нищо не те преражда така като един импровизиран TRIP.
