Свърши се... остана само Липса...

Свърши се... С моята граничеща с шизофрения, емоционалност... С надяването, боренето и искането... С нас... Вече съм само аз... И емоциите, ако успея да ги изведа от себе си, едва ли ще са в позитивната палитра... Едва пиша... А лесно плача... Иска ми се просто да се събудя преди 8 месеца или след като ми мине... Но да не съм сега... Използвам само едно мое стихотворение и едно взето на заем хайку, за да изразя каквото ми тежи... 


пс: И в прочем.... световно известната мисъл "Това, което не ни убива, ни прави по-силни!", изобщо не ми действа успокояващо!!!


Toва ли е, което ми отреждаш...

Toва ли е, което ми отреждаш...
След бурите, които преживяхме,
на смазаната в ъгъла надежда,
отвърна: ”Е, поне си поживяхме...”


Това ли бях във твойто мирно вчера -
затишие пред буря от греховност,
причина да не смееш да останеш
и повод да побегнеш със готовност...
 
Съдбата ми защо реши, че можеш
да пълниш и лишаваш ти от смисъл?
Из мислите ми като Бог да бродиш
и по олтара на душата ми да пишеш...


 Защо реши, че можеш да си тръгнеш
като от магазин, хотел или пък гара?
И миг от самотата да изтръгнеш,
остава страшна липса в календара!

Това ли си наистина в живота?
Плашило не от слама, а от страх...
Неискренност, която обещава...
Отдаденост, облечена във грях...



Попътен повей бях ли за платната ти?
Или тайфун непредсказуем, повторим.
Обикна ли ме някога душата ти?
Любов горяла е, нали остана дим...

Това ли ще съм в твойто утре-праведно:
безсрамие удавено в ридания,
неистина в предверието каменно
на съвестта ти. Празни общания...
 
 Това ли е което ми отреждаш...
Да съм окаян спомен от нещастие...
Kъдето има сълзи има и надежда!
Удавих болката...Къде си щастие?


 За друг бе писано, но е ужасно подходящо и сега... Ако знаех, че е възможно да страдам отново така... 
:( 


 Липса


Докато стрелките
като ножици
хапят съня -
липсваш...


Една чужда истина, на Nar / Дария Балабанова/ от сайта Откровения, която оттеква в съзнанието ми всяка секунда.... ;( ;( ;(

Предел

Достигнат е! Предела на моето търпение, на разбирането ми, на надеждата ми, на искането и чувстването... Достигнат е! Предела ми! От тук на сетне следва само път на пред, на горе или скок в дълбочина... А връщане назад?

За да ме разберете правилно, за да усетя и аз мащаба на емоцията, търся синоними, тълкования и обяснения... Намирам ги и усещането все повече добива обем и смисъл, и плътност... И все повече няма назад!

Предел - граница, преграда, край, праг, лимит, връх, степен, крайност, прекомерност, краен предел... Това е то! Тук съм! Високо е, стръмно е, кислорода не ми стига, ветровито е, страшно е, самотно е, тъжно е... Нещо свърши, нещо разочарова, нещо ме тласна до тук, някой ме лъга, не веднъж... Имам отново минало, стар спомен, причинена болка и нямам нищо на пред... Но трябва да скоча или да продължа на горе, за да се измъкна от тук... Защото сякаш съм затънала в една гъста тиня от тъга, гняв, раздразнение, недоволство и несподеленост. И тук не ми е добре, толкова е просто...

Защо ли ми е така трудно, тогава, да продължа... Да си кажа, "минало", както преди правех без замисляне всеки път, когато някой или нещо ме вклиняваше в мъката и разделаше от радостта. Как ви звучи - гадна, гъста, слузеста и смръдлива тиня, но все пак - позната, топла, своя, сигурна... И две зелени очи, които понякога ме искат! ... Няма нищо сигурно в непостоянството на един човек! Няма нищо топло в изпросената целувка! Няма нищо познато в същество, което не позволява и не иска да бъде опознато! Няма нищо свое при чуждия, единака, самотника... Няма нищо обично в зелените орбити, пълни с лъжи... Значи всичко е плод на моето искане, можене и чувстване... но неистинско и несподелено. Нямам място тук!

Нямам място никъде...  Може би за това все си търся място... Може би и заради това се вкопчвам във всяко привлекателно, непознато, но свободно пространство, попаднало на пътя ми... Ей, знаеш ли, има места които трябва да останат празни, има хора които не искат и нямат нужда да бъдат придружавани, има ситуации в които просто не си желан! Да имаше кой да ми прошепне това, преди... Да имаше кой да ми го напише или извика... Нямаше! Поне това добре научих -  в живота няма ръководство, нито учител, който да е вечно с теб, да те подготвя за страшните или тъжните ситуации, да те предпазва, да те спира, когато поемаш по неправилната пътека.

Гадното на предела, освен че е символ на край, че е доста висок и самотен, е че те връща назад - към страха, апатията, примирението... Хубавото му е, че от такава височина няма как да не забележиш колко по-привлекателна е синевата пред теб, от мъглата останала назад. Но там имаше надежда, там имаше покой, там нямаше самота - в миналото. Там имаше желание да споделиш, да разбереш, да промениш, да обичаш... Напред - само синьо, празно пространство, нищо сигурно, нищо твое, никой който има нужда от теб... Как се прави тази една крачка от предела, нататък... Нещо синьо ме вика напред, нещо черно и фалшиво, в което почти са се удавили познатите зелени очи, ме кара да се върна... 

Достигнат е, предела ми! А сега на къде?

... Ще плача много и дано се хлъзна от тази скала, по сълзите си, та падна в утре-то, защото вчера не ме заслужава, не ме обича и не си струва! ;( ;( ;(