Купон по време на криза... или какво ни мъдрят главиците на нас студентите, докато всичко живо се вайка наоколо?!

За какво ли си говорят хората в сегашната, моментната действителност... Не ме вълнува изтърканата тема за прежаленият Булгаристан в който ние клети живеем, нито драмата на всеки средностатистик, който си брои стотинките и се вайка да гласува или не...
Питам се какви са думите между близките в дома, в който бащата не иска да плаши нито жена си, нито децата си, с новината, че фирмата му е пред фалит... В който майката насилствено си обяснява, на ум, че ехото в хладилника се дължи не на намаляващият семеен доход, а на невниманието на съпругът й... В който малкият Иван и по-голямата Цвети, студентка в Икономическия, си гледат ученето, игрите, близката ваканция и задължителната за нея, почивка на море... Чудя се, дали има по-различна интонация в семейното - " Добро утро!",само защото няма пари, почти няма храна и ваканция не се предвижда. Или всички са каквито бяха - преди кризата, в средата на мандата, някъде между птичия и свинския грип...
Знам какво си говорят студентите... Нали и аз съм в славните редици на бъдещи журналисти, хирурзи, математици, биолози... Май само на нас, невероятно но факт, ни остана позитивизъм в тези "тежки времена". Тук ще следва укор от страна на по-старшите, неразбиране от страна на по-малките, време за реклама на антидепресанти и за издигане на позитивни, предизборни лозунги. В крайна сметка, ще бъдем по-черни и много по-малко бели, за подобно признание - не се страхуваме, трогваме, вълнуваме или плашим от деня си. Притесняваме се единствено, че отеснелите джобове ще окажат влияние на плановете ни, но какво пък - сърцата ни пак ще останата свободни, големи, влюбени и смели.
 Не са малко моментите, в които студентите са давани за пример, използвани за мотивиране, употребявани за разни цели... Ние все сме най - сърцатите, безумните, нахалните, възпитаните, учените, младите, безрасъдните... Така или иначе вниманието, взорът, възмущението или надеждите на предишните и следващите поколения, са усукани около нас, като около воденичен камък... Потънем ли, потъват и те - всичките... 
Останем ли непокътнати на сушата - тежим си на мястото и другите - с нас. 
Тук трябва да кажа - далеч не се мислим за толкова важни. Други са ръцете, които ни извайват такъв образ. Чужди са мислите, които ни обличат така парадно и ни дават главна роля в живота. Така или иначе, такива сме - централни, крайъгълни, важни. И ако днес искат от нас да сме като останалите- тревожни, объркани, уплашени... Ние не искаме.
 Аз лично, днес си броях последните дни от сесията, а като свършат, си мислех, ще си хвана багажа за някой морски курорт. Да, тази година ще съм като герой от кръшна чалга - " Не съм от тук и съм за малко", но пак ще отида на море. Друг студент ще е на планина, трети на село, четвърти в дома си, без да почива "на теферич". Но по едно ще ни познаете всичките - по усмивките. В тях прозира безсрамен, безрасъден за житието ни позитивизъм... Една налудничева надежда от която имаме нужда всички, сега.
И ти имаш нужда, бабо, не цъкай с език. Пенсията е малка, а пилето скъпо, но шестицата на внук ти, на държавният, ще ти замае главата поне за седмици и ще притъпи достолепният ехот в стомаха. За това усмихвай се с нас или поне не ни хули, че сме млади, наивни, позитивни... Това ни е работата, бабо, Българио... Да поемем надеждите и клетвите ти... Да продължим да бъдем, дълго след тебе, тук, на място - работещи, учещи, живи... Сега сме глътката въздух от която се нуждаят всички засегнати и разтревожени...
И угриженият баща, и преуморената майка, барабар с малкият Иванчо, не разбират веселостта на студентката Цвети в този мръчкав, кризисен, предизборен ден... Но се заразяват от смеха й, поемат го и го поглъщат като заклет пушач, димът от последната си цигара... Така и утре ще дойде - невероятно, но факт! Така и утре ще я избутаме... И кризата ще мине, и на почивка ще отидем, поне до близкият гьол...
Само ние ли знаем, че Българията ще я има и след кризата, след изборите, след летните порои, та се усмихваме така нахално, безрасъдно, естествено... Само ние ли говорим за ваканция, плажове и любов? Възмущение, нали... Да!  Ама и ние сме проклети с този купон по време на криза... Ако тя не ни умори бабите, бащите и държавицата, ние ще успеем... 
И тук се усмихвам... Иронията е в текста... А в усмивката ми, от ухо до ухо, има само надежда... и спокойствие... и искреност... 


пс: Купона е в нас колеги, след вечерната проверка... Ще слушаме " Don't worry, by happy"... Аз имам "да вкарам" за бира... 0,50 ст. ;)

Когато някой обича...

Предисторията: Едно кратко есе, написано от мен в далечната ;) 2007-а година, което ме описва достатъчно добре, показвайки голяма част от същността ми... И кое всъщност е център на света ми - любовта. Както при повечето хора, да... Но е важно за старите ми и нови познати, да разберат каква движеща сила за мен е била и ще си остане, тя... Така избирам да се представя, така да започна... По-късно ще има много негативни неща, така или иначе...
Нека поне в началото да бъда позитивна... Такава съм всеки ден,
независимо случващото се... Е тук, в текста, трудно ще откриете позитивизъм,но той е във факта, че знам че има любов, живяла съм я и за това съм от щастливците... Иска ми се повече от нас, да погледна тук, да намерят нещо от своя живот, да се усмихнат... Защото оценяват късмета, който са имали да срещнат любовта... дори след това да са се разминали с нея.

И така, по същество:

Когато някой обича...

Една новородена, тъжна капка, с мъка се задържа на крайчеца на черен облак. С последни сили тя се бори, за да остане там, където и се иска да бъде, където принадлежи... Безмилостен и свиреп, вятърът я откъсва от дома й и я запраща в небитието, сред вихрушка от други малки бездомници, хиляди осиротели души - сирачета на небето. Тя е самотна, никоя и ничия... Но не е сама...
На друго място, далеч от бури и дъждове, една тъжна сълза с последни сили се бори да не се роди. Едни безкрайно сини очи, пълни с мъка, я пъдят от дома й. Една душа иска да отмие тъгата и болката си. Една мъничка сълза е осъдена да ги поеме!
Тя не е безименна! Тя е моята сълза за теб, за нас... Това е първата ми сълза, за първата ми и единствена любов. Безмилостно и свирепо от дома й ще я откъсне жестокият живот, суровата реалност на разстояние между душите и телата ни.
С раждането на тези две капки се ражда и моята истина. От днес оплаквам нещо, което едва започва, а боли повече от всяко друго. А колко ли ще боли, когато свърши?! А колко ли ще вали...
Излива се порой - от очите ми и от сивото небе. Красиво е, защото някой обича някого... Красиво е до болка!