Прощавах много пъти и забравях…
Нали е благородна любовта?!
Поглеждах те и всичко пак ти давах
... и синьото на своята душа.
Накара ме да се съмнявам в себе си…
Защо съм си, ако си тук до мен?
Със времето забравих силуета си,
но теб научих като стих, рефрен...
Отстъпих от последните си принципи
и слушах...както нивга до сега...
На фона от безжалостни измислици
и погледът ми даже оглуша…
Превърна ме на пепелта във сивото -
единствено за тебе да блестя
във алено и мъртво... Най-красивото
бе моята разпрашена душа,
която вятър - ти навред разхвърляше,
за да си най-могъщият ми бог,
на който да се моля до побъркване,
а пак да бъде праведно - жесток.
И много други силно ме раняваха,
изтриваха ме от самата мен.
Но все успявах да не се намразя,
да не остана на безумието в плен.
Да даде ми и много – на сбогуване –
умора, болка, ярост и тъга,
но някак си, във любовта погубена
намерих сили аз да ти простя...
Каквото и да беше нявга – мина се!
Чрез опрощение светът ми оцеля...
Но не забравям, че изтри от мене римите
и няма никога това да ти простя!
... и пак ще пиша!
пс: Дам... имаше дупка в мен, в писането... съответно и в блога! Но както вече казах по-горе: "пак ще пиша"! Ей, сега се почваме... аз и белият лист! ;)
