За пръв път започвам да пиша без предварителна идея и заглавие... Е, може би за втори, но като цяло е рядкост и сама си се чудя... От къде да започна, как да не пропусна нещо и с какво да завърша? И накрая - да съм кратка, за да не заспя докато го пиша това, а и да има ндежда и някой друг да го зачете, все пак...
Та - разхвърляно и на кратко - смотах сесията в университета, прегазвайки собствените си цели и няколко преподавателя, клякайки пред една "даскалка", притичвайки през самите изпитни дни и озовавайки се във ваканция. Междувременно на майтап ме взеха на стаж в BTV, което си беше отколешна моя мечта и на няколко пъти изпуснат шанс, и все пак възможност, за интервюто за която закъснях с цели 20 минути, а пак ме избраха... Шанс или провидение? :)
Аз, която бях загубила надежда за динамично ежедневие, журналистическа кариера, интересно лято и екшън... Аз, която мразя репортерството почти толкова, колкото инцидентното, но наложително общуване с непознати... Аз, същата - в нюзрума на една от най-големите национални телевизии, сред множество непознати колеги - стажанти, на една нога с известни и именити репортери, журналисти, продуценти... В непрестанно тичане, непрестанно учене, непрестанно - навън и почти никакво - вкъщи, живея на високи обороти, както не съм си и представяла. Едва смогвам да поспя, нямам връзка с датата и часа, почти не се виждам с приятелите си, родителите ми не ме познават вече / едва ли не/ ;) ... Въобще - положението е натоварено, хаотично и диво. Нещо доста нетипично за човек като мен, който обича солидната земя под краката си, покоя и стабилността.
Сега усещам живота с пълна сила... Като че не съм живяла до сега... Ако съм знаела по-рано...
Сега ще изглеждам като някаква мърда, в миналото си... Не съм била! Пак имаше интересно и динамично... Но сега прескочих високата за мен бариера на общуването с непознати, завърнах се и към вкуса на ежедневния екстремен труд... Бях забила, а сега съм на 5-та скорост и нямам спирачки... Хубаво е!
Да, екшънът до някъде ще намалее след Септември, когато свършва стажа и не смятам за реалистично да си мисля, че ще ме вземат на работа... Но няма да и не съжалявам дори за един миг отдадено време на това, което всички знаем като - телевизия, а всъщност е една машина за въображение, идеи, послания и константно учене. Ще грабя с пълни шепи, ще пия с широко отворено гърло, ще газя в дълбокото без любимите ми водоустойчиви, рибарски ботуши от скрупули, компелкси и предрасъдаци, които обикновено обувам във "вражеска" обстановка.
Само съжалявам за всички идейки, хрумки, моменти и случки, които ежедневно ме срещат и провокират, а няма да успея да запомня и/или опиша... Толкова много ярки цветове и пъстри думи, а толкова малко време за да ги осмися. Предполагам, че и на тях ще им дойде времето, особено ако пак попадна в безвремието на безработицата... За сега мога само да попивам, като гъба - дъжда наречен живот, който ме залива безпощадно, ежедневно и поройно... Капки хора, капки мигове, капки случки, капки дни... Let it rain!!! Let it rain on me!
