Има хора, които веднъж влезли в живота ти, никога повече не излизат от него... Какво пък толкова??? Все пак това е по-добро от постоянното текучество на различни муцуни, които взимат много, а не е ясно какво дават и задължително си тръгват с част от теб... А иначе, ако все пак останат на близо, част от сърцето ти, мечти и идеите ти, макар вече чужди, ще са на една ръка разстояние... Май по-хубаво от това да не знаеш "какво щеше да бъде ако...", е да знаеш какво е, че е истинско, макар ти вече да не си част от него... Какво като не за теб, все пак мечтите се сбъдват... за накои... И ти си на първия ред, за да гледаш шоуто, а не си някои окаян самотник с много бивши приятели, стари любови, неосъществени идеи, редом до недоказани теории за нещата от живота.
Има хора, които веднъж влезли в живота ти, никога повече не излизат от него... И слава богу! Остават забавни познати за по чашка или лаф, добри приятели - за трудни и слънчеви дни, полезни връзки - за черни дни, бивши гаджета - за спомняне, необяснима близост, утеха, колективен присмех над отминалите общи драми... Ако нямаш късмет, в подобна форма може да остане и някой от най-важните ти хора, дори най-важния, но шанс... Все пак ако той/тя е твоя човек, не е ли по-добре да го имаш под някаква форма до себе си, от колкото само като спомен?!?! Отговорът тук неможе да бъде еднозначен... Остават старите ви навици, но в общото ви , преди "цяло време на света", сега се наместват работа, приятели, странични занимания, нови тръпки, семейството, животът... И някак нищо не е същото... И все пак, все още сте близки... Остават старите смешни разговори, забавни вечери, изпращания до дома, по телефона, ранни звъненния преди изгрев слънце при драма и проблем, доверието, особеният пламък в пресрещналите ви се погледи... И някак нищо не е същото... И все пак, все още сте двама...
Кофти страна на нещата е, че остават общите ви лоши спомени, слабото, но все пак осезаемо очакване за близост, нежност, отговорност, значимост един към друг... И някак нищо не е същото... Единият вече не чувства толкова отговорност към другия, защото си има трети... Следват разочаривание, яд, сълзи и сякаш емоцията помежду ви, надеждата за многоточията между двама, не загасват, а се засилват с времето... За единия, може би и за двама ви...
Имах те! Обичахме се... Загубих ние-то, но все пак останах с част от теб... Сега си тук, до мен, понякога... Друг път съм сама... И някак нищо не е същото... Но все пак още си на близо, което ме прави по-пълноценен и по-малко нещастен човек... е, и малко по-малко щастлив!
Не те загубих напълно и след като влезе в живота ми, повече не излезе... Слава богу! И все пак, някак винаги ми е тъжно край теб! :/
