Mindless days are over….

Thoughtless… В мисловен вакуум… Ден след ден, после даже няколко месеца… За човек, който традиционно едва побира мислите си в петнадесет часа от денонощието, тишината в главата ми беше повече от нетипична… И колко хубаво беше, и как свикнах и си мислех, че така ще си остане…

Е, мина! Доста е странно пак да се събуждам от нахален слънчев лъч, по-рано от нужното и повече да не мога да заспя от напориста мисъл, която се намества в трийсетте секунди будуване и повежда след себе си рояк от императиви, планове, и идеи… А бях свикнала… И после бях отвикнала…

Интересно колко лесно успях да загърбя старото Аз…

Мислех, че повече стоя зад себе си… Вярвах си, че наистина много се харесвам такава каквато винаги съм била… Е, оказа се, че липсата на постоянен мисловен авто- тормоз не е никак лошо нещо… Стана ясно обаче и че това е утопия, която за малко, просто имах късмет да преживея… А сега на къде?

Пак се чувствам като лудия лодкар в море от думи. Но сега съм забравила изобщо за какво идеше реч, как се кара тая лодка и накъде ме води тая супа от словесност… Не си спомням уроците по ветроходство, които карах на десет, нито си спомням как се живее с толкова неща (понятие което най-точно и обемно обяснява океана от мисли, идеи, желания и страхове) в главата ми. Ако някога наистина съм била критично близо до шизофренията, сега е този момент!

И да не пропускаме приятният факт, че аз мога да помогна на много хора, но не и на себе си… Моите спасители, моите кошчета за душевни отпадъци, моите братя лодкари, които могат да ме спасят или успокоят само с поглед, са твърде далеч физически или житейски в момента… Някои от най-добрите съветници паднаха от лодките си по пътя и се удавиха… Няма ги вече… Дано самотата на духа, наистина го калява, а не влудява, защото сега сме само Me, Myself and I…

Ако някога знаех, че е толкова сладко да нямаш тревоги и планове, да нямаш натрапчиви мисли… Никога нямаше да мисля, вероятно… Но ако никога не знаех колко хубаво си почива съществото и душата, когато главата е празна… По-добре да не знаех… И сега в разкрач по средата между себе си, което обичах и себе си, с което се запознах наскоро и съм влюбена във… просто защото е лесно... Как се слиза от два стола, без да паднеш на земята???

И за протокола, на непросветените ще кажа, че връзката ум-сърце е директна. Аз вече знам, че не мислите ми са избутвали чувствата ми или емоциите са заглушавали логиката… А двечките, ръка за ръка са ме довели тук където съм. Не съм на лошо място, колкото пропуснах толкова и спечелих… Но сега на улица „Неизвестност” и двете ми ръце са празни, никой на никъде не ме води, няма кой да ме насочи… Виждам се като от страни, извън себе си, как гледам неразбиращо в празното пространство… И умът, и сърцето ми… И те гледат безучастно!

Една ръка ме доведе в началото на пътя от който идвам… Не беше умът, нито сърцето… Беше човек… И като един достоен човек ме остави още в началото да вървя сама… Е, ръка в ръка с ума и сърцето си, но гласовете им се загубиха от викове по човека, който си тръгна…  И все пак съм му благодарна. Пътеката от която идвам беше равна, лека и слънчева… Безветрена и вакуумна от към мисли и чувства… Пълна с нови лица и приятни емоции…

На този кръстопът, на който съм днес, отново ме доведе човешка ръка… Друга, нова, непозната… Тя обаче, не ме дърпа на никъде… Чака аз да поведа на някъде, а както добре знаем, аз това не го мога… Дори не съм сигурна, че го искам… Знам само, че твоята в ръка в моята, доведе обратно хаоса от мисли, и не само… Да пусна или не? Да тръгнем на ляво или на дясно? Да тръгнем или сама да продължа? Да те оставя тук или ти ще ме изоставиш малко по-нататък? Страхът започва там където надниква мисъл, а чувството го превръща в непоносимо битие… Не искам това!

Искам да бъде вчера, когато всичко беше лесно и никакво… Аз бях някак ничия и не мислех, че искам да бъда нечия… Въобще, не мислех… Само живеех! А днес ми се иска повече от всичко да знам какво се случва в мен. Ако бягството е решение, дори него не мога да взема. Оставам тук където се оказа, че вакуумът от безсмислие е отворил огромна черна дупка, за да се напълни тя с хаотични мисли, желания и въпроси…

Днес е странен ден… Не се познавам и не се разбирам… В себе си не се побирам… Умът ми търси тишина, ръцете ми просят посока, сърцето ми вика на език, който не владея…  И мога да заплача… Mindless days are over….

Бях...

Бях искрена, откровена до болка...

Посочиха ме с пръст, защото не знаеха как да понесат истината.

Бях винаги на среща,  подарявах съветите си...

Посочихаме с пръст, защото не знаеха какво е да имаш приятел.

Бях подредена и целенасочена, нахално устремена...

Посочиха ме с пръст, защото те нямаха куража да преследват желаното.

Бях фанатично принципна и категорична в убедеността си...

Посочиха ме с пръст, защото светът им е черно бял : или аз бях светица или те – демони.

Бях уравновесена, почти заземена...

Посочиха ме с пръст, защото балнасът не им се отдваше.

Бях каквато исках да бъда – цветна, черна, усмихната, тъжа...

Посочихам с пръст, защото не можеха да застанат зад собствените си емоции.

Бях уверена, че нещо знам, а на всичкото от горе и че нещо мога...

Посочиха ме с пръст, защото не знаеха какво знаят или могат.

Сега съм като тях – неуравновесена, безпринципна, неморална, безчуствена, объркана, сама и с много, всичко което бях и всичко останало...

Посочиха ме с пръст защото... ?

Истината е, че както не съществува съвършенството... така не съществувам и аз, каквато бихте ме преживели! 

Сега съм аз... А вие посочете себе си, ако изобщо сте се срещали!     

Защо сме заедно, ако не споделяме живота си?

Не ги разбирам тези хора… В същност, не разбирам повечето хора… Или аз съм извънземна, или всички останали…


Защо не искат да споделят? Защо се ограждат със стени? Защо се обръщат с гръб, прикривайки света си „на завет”? Защо могат само и единствено със себе си, да бъдат себе си? Защо харесват останалите по-малко? Защо харесват предимно Аз-ът си?


Това човешка черта ли е? Да си саможив, да си си самодостатъчен, да не намираш път ако не от думи, то поне от жестове към друг… Да се чувстваш спокоен и щастлив насаме, а неудобно или на тясно сред другите… Това нормално ли е? И кому е нужно?


Не искам да упреквам, в същност никога не целя това… Просто се опитвам да разбера, да проумея, да приема… Нещо, което никога не съм изпитвала, потребност която не съм имала, факт, от който много съм страдала, най-големият ми страх…. Самотата…


А някои избират съзнателно именно нея? Това слабост ли е, или всъщност – сила?


Не говорим за наложената самота, която „пръстът на съдбата” е превърнал в наше битие… Говорим за приличащата за мен, по-скоро на авто-агресия, целенасочена, прехвалена и издигната в култ, самота…


Ти и стаята, ти и къщата, ти и възглавницата, ти и твоите си мисли, ти и света ти…Вакуум от присъствие с единствена възможна материя вътре – АЗ.


И дори да кажем, че не може всичко да бъде обяснено, да прием, че хората са просто различни, но все хора, пак ми убягва нещо… Извън логичният първи въпрос – „ако е толкова хубаво да си сам, защо взаимността е най-малкото популярна?”, друго ме провокира…


Защо дори и тези „полезни изкопаеми”, които са си „супер” сами, в крайна сметка правят нещастни опити за връзки с други хора? Някои дори си позволяват лукса да имат семейство, пълнейки въздуха с недоволство, темерутщина и негативна енергия… Защото не са си сами – велики, гениални и съвършени…


Да именно това е една от основните им тези – околните са досадни и ангажиращи! Жените им омръзват, мъжете им омръзват, децата им омръзват, даже и приятелите… За тях всичко е временно, а човешките отношения най-вече… Е, питам тогава – защо се занимавате да губите времето на инакомислещите?


Защо започвате връзки, които според житейската ви философия са обречени? Защо се пънете да сте гаджета или съпрузи, като не ви влече? Защо си играете на влюбени, привързани, заинтересовани?Защо губите времето на човек, който според вас не заслужва, в преследване или доживяване на нещо, което не смятате изобщо, че съществува?


Защо си мислите, че „смелостта” да НЕ наричате случващото се връзка или брак и нахалството да изричате на глас свободата си, всеки ден, ви оправдават в този безчувствен експеримент? Защо живеете или споделяте света и леглото си с друг, щом самотата е толкова хубава? Защо заменяте месеците от календара на случайни жена или мъж, с дни на заблуда, унижение, мачкане и подтискане?


„Не е луд тоя, който яде баницата, а този който му я дава!” – ще кажете… И да, ясно предупреждавате „що за стока сте”, но това пак не обяснява каква неземна сила ви тласка в живота на споделянето? Мисля, че ясно разбирате, че фактическото ви участие, а понякога дори иницииране, на подобни отношение, не ви освобождава, а ви подвежда под отговорност… Втората целувка, първата нощ, третият ден, ви правят съучастници, съзаклятници и съзнателни палачи на „половинката ви”.


Какви хора сте вие? Защо споделяте дома и света си само формално? Защо казвате ела, а след това – защо ли те викнах? Защо лъжете, мамите, пренебрегвате, а после приласкавате? Каква игра играете? Защото смисълът на това да си с някого, ако до сега мили мои не ви е станал ясен, е предимно във взаимността, споделеността и искреността… Все неща които сте възпитали само към себе си… Все неща, които не умеете или ви мързи да правите… Все понятия далеч отвъд прехвалената ви самота…


Ако не можеш да откъснеш залък от хляба си, ако не искаш да делиш постелята си, ако не желаеш да погледнеш за път и в чуждата посока, ако не обичаш да слушаш, ако мразиш да говориш, ако те е страх да се влюбиш, ако настояваш да си оградиш свой свят като замък… Не се опитвай да лъжеш себе си, прегазвайки другиго, че си човек като останалите!


Ако си емоционален инвалид, знаме с което вървиш напред, бъди достатъчно силен и достоен, да си съществуваш там някъде, сам!


Такива като теб убиват надежди… Такива като теб убиват хора… Такива като теб – нямат място тук!

Денонощно мечтаене...

Вечерта се промъква като нежелана мъгла... Тъмнината идва – хладна и неискана, обгръща всичко и за мигове изтрива спомена от деня... Слънцето е било – ярко и топло, сякаш преди векове… И сякаш никога повече няма да бъде... Утре е толкова далеч, че се питаш дали някога ще дойде... Днес е тъмно, самотно и студено... Днес е една дълга, дълга нощ...

Най-тъмно става преди зазоряване!

А беше ден и беше хубаво... Лъчите стопляха, думите и те... Прегръдките направо развихряха кръвта в сърцата... Всеки си имаше някого или мечтаеше някого... И мечтаеше да го мечтаят. Взаимността беше истинска или поне възможна. Любовта беше като слънцето – далечна, ярка светлина, която сгрява... Която виждаме някъде там и искаме да догоним... Любовта беше посоката… Небето ни беше граница...

Мечтите са най-близки и възможни преди залез...

И после – мрак. Една студената луна напомня, че някъде там е имало ден, мечти и „винаги двама, винаги”... Човек освен „никога” май не бива да казва и „винаги”... Не защото е невъзможно – и за двете... А защото е човек и няма да може (волево) да застане зад последствията от клетвите си. Иначе, нека вярваме, че има винаги... Ако не вярваме какво ще стане с мечтите ни?!? Какво ще стане с нас?

Човек е толкова голям, колкото са големи мечтите му!

Когато е ден, дори небето да не е ясно, като през лятото, дори слънцето да не блести директно в очите ни, ние знаем, че то е някъде там! Когато е ден , по-далеч или близо има искра и за нас... А щом не виждаме слънцето, но усещаме че е там , сигурно същото важи и за любовта. Трябва да е така, молете се да е така...  За всяки от нас някъде има любов – малка или голяма, краткотрайна или за цял живот, платоническа или физическа, дори несподелена... Малкият стремеж да срещнем другиго, да споделим себе си и света си с него, е една от най-големите и достойни за уважение мечти!

Няма малки мечти!

Нощ! Мъгла от тъмнина... Дори да сте двама по принцип , сега сте по един... Когато падне нощта всеки се прибира в своя свят... Малцина са тези, които се прибират заедно в общия си свят... Блажени са тези, които макар и сами мечтаят и чакат идващият ден, за да слеят света си с нечий чужд... Те също ще имат заедност някой ден... Онези които са сами в нощта, обаче, най-трудно виждат идващият ден, най-трудно го изпращат...  Самотните нощем, мечтаят най-трудно, но най-сърцато...

Който търси- намира... мечти?!

Слънцето пак си пробива път на разсъмване... Луната отстъпва безмълвно, а тъмнината си тръгва с бяг... Нощта се подчинява на лъчите пълни с човешки мечти... Нищо не е по-силно от тях! А с първата светлинка тежкият спомен от тъмата се изпарява, сякаш никога не е бил... Денят ражда надежда у всеки, слънцето я покълва, а мечтанието й помага да порастне колкото ни е нужно... Ден ! И пак е време за думи, прегръдки и взаимност... Всеки е с някого, или сам, но с мечтата си... Никой не е самотен! Мечтаем по малко,по много, заедно, по отделно, никой не помни самотната тъмна нощ... Слънцето грее за нас и само за нас... А който е само с мечтите си знае, че е най-добре да си остави и една малка мечта за през нощта - до която да легне, с която да се прегърне, до която да се събуди, сякаш не е имало тъма и самота...

Мечтите се сбъдват. Без тази възможност, природата не би ни позволила да ги притежаваме... :)