И какви знаци? Аз не пращам знаци? Най-яркия сигнал, който можеш да получиш от мен е липсата на сигнал... Тълкувай го само по два възможни начина – или не искам да имам нищо общо с теб или искам толкова много, че се престаравам да не си личи! На твой риск може да провериш кое от двете е! Но знай, че аз не съм светофар и не мигам в жълто, зелено и червено, според случая.
Какви сигнали, бе човек? Кой сигнализира в наши дни? Да не би да си пращаме димни кълба от нашия към вашия блок, като индианците? Нали не си мислиш, че още е актуално да подухвам цигарен дим в лицето ти, за да ти покажа, че искам да си легна с теб? Толкова е ретро... Не въртя пръст около чашата с вино, за да ти намекна нещо, не примигвам като нервен покерджия и не си прехапвам устните от желание! Когато искам нещо – взимам го, когато имам желание, намирам начин...
Знаци... Има ги навсякъде и по всякакъв повод. Никак не е лошо да можеш да ги четеш... Има толкова скрито зад ъгъла, толкова магия между редовете... Но четено им не е за всеки, а само за тези с подчертаната сетивност и смелото въображение. В този смисъл, не всеки може или иска да праща знаци... Има хора, като мен, които нямат нужда да сигнализират, защото много по-лесно, по-съществено, по-често и по-искрено говорят.
Ако искам нещо от теб ще разбереш! Ако имам нещо да ти казвам, няма да мине много време преди да го чуеш, от мен! Ако се чудя нещо – ще попитам! Аз съм човек на думите, не на знаците... И макар да не съм особено умела в разшифроването, точно защото не сигнализирам... Макар да не знам много за знаците и никак да не съм се занимавал с твоите, ясно разчитам едно – докато ти сумтиш, намигаш, прокашляш се, докосва, може би намекваш, аз живея живот на думите, каквито очевидно на теб не ти достигат!
Сигналът със средния пръст, онзи със световната слава, знаеш го... За да не го използвам, просто се завърти около орбитата си и отиди някъде другаде, където ще си мълчите и ще сте щастливи в тишината си. Аз мисли не чета! Искам думи, думи, думи...
