вторник, 28 декември 2010 г.

It's time!!! Take a look at the wishlist...

4 days to go... И после - годината свършва... Преборихме, прегазихме, преджапахме, надбягахме и изпихме и 2010-та. :) Щем, не щем - идва ново начало и 365-те дни усилия, радости и мигове се превръщат в минало. В това някои виждат хубаво, други - лошо, а аз - повод да погледна към миналогодишния wishlist, за да видя черно на бяло какво свърших за дванайсет месеца... Къде бях и на къде отивам... За "с кого", ще мислим по-нататък ;)

В началото на 2010-та, или по-точно в края на 2009-та съм си отбелязала като свръх важни цели - шест неща... Сега ми се виждат доста, но нали съм си теле... Искам всичко и го искам по много, веднага... Е, естествено не съм преизпълнила петилетката :D, но определено си давам сметка, че е имало полза от това списъче и голяма част от целите са изпълнени! Yes! Доволна съм, тогава!

В прочем, за да съм честна... Пълният си вид, списъка доби след финален душевен катарзис в последните часове на 2009-та... Май и така е най-добре и истинско, най-искрено. Така  или иначе и сега заформям новия по-рано, но с опцията да се допълва, орязва и видоизменя в оставщите четири дни до края на тази меко казано шантава година. Сега е време за анализи, поуки, поглед на зад и крачака на пред. Миналото си остава зад чертата, за да не го влачим като товар или ненужна съвест в следващата година...

За да сме обективни и успешни обаче, наистина мисля, че имаме нужда от подобен род списъци. Дават усещането за начало и край, за ефективност, задължават, подтикват, изискват действеност, довеждат ни от точка А до точка Б. А никак не е лошо човек да има посока и да може да измери пътя си. За ползите от самоанализът, смисъът да изпълняваш поетият ангажимент и отговорността, даже няма и да пиша...

Ще подчертая също, че през годината поизмених начина на оценяване на въпросния списък. Някой задачи въобще не са отбелязани като изпълнени, а други са изпълнени повече от веднъж. С времето идва и системата, тази която точно ще ти напомня и обяснява, какви аджеба ги свърши. Е, ето и малко статистика - аз не съм успяла да сбъдна или сторя две от желанията - четвъртото и шестото. Сега ги оценявам като доста материални и едновременно с това - трудни за сбъдване, така че - здраве да е! Останалите, обаче съм успяла да реализирам, някой даже и двойно. Какво по-хубвао от това, а?

И за да не съм голословна ще открехна вратичката - да имам работа, да успешно се справям с ученето, да харесвам се, да имам поне един нов демидж по тялото - а именно пиърсинг, и да... ненаписаното желание за любов или връзка не е част от потребностите ми към днешна дата. Всичко е по план, точно както ми харесва. Почти максимумът е постигнат, а вредните идеи, хора и моменти са сведени до минимум и/или отстранени. Така 2011-та се очертава да започне повече от „на чисто”... А какво, ако не това е предпоставка за сбъдване на още желания и мечти :) 

За загубите... :( За да сме честни към отиващото си време... Не всичко беше цветя и рози тази година. Много хора си отидоха - нелепо, изведнъж, безпричинно и болезнено. Много млади хора, много приятели, всичките - преди времето си... Тези загуби прерязаха като с нож годината и оставиха дълбока бразда от празност... Ако знаех щях да си пожелая това, която ще е на първо място за 2011-та и всяка следваща година - здраве и живот за всички "мои хора"... ;( Но човек не си представя, че ще преживее това... Загубих, макар и в по-лек смисъл близостта на важни за мен човечета, но да са живи и здрави модерните технологии, които ни позволяват да си пишем, да се чуваме и дори виждаме по някога :) За финал - загубих доброволно много товар - от емоции, ситуации и хора, които тежаха на душата ми като котви и ме спираха в това да бъда себе си и да следвам мечтите си. Всяка наздравица без тях ми напомня колко добро решение взех да продължа сама...

Но да се върнем на wishlist- а... Ето, че е време за негоооо! Нямам представа на колко желания или цели имам право... Нямам идея на какъв език може да се напише, но аз ще използвам всички които знам, да е сигурно че посланието ще стигне там където трябва... Хубаво ще премисля кое на кое място да е... Приоритетите са важно нещо! И накрая - когато пиша на белият лист ще мисля позитивно, за мен, за вас, за нас, за света... Ще мечтая и ще почовъркам мозъка си, за да знае вселената, че аз наистина искам, мога и ще бъда там, на където тръгвам сега! Среща - на другия край - дни преди 2012, когато най-безрасъдно ще си пожелая много неща за годината в която Инките погрешно си мислят, че ще свърши света... Как ще стане беее... Та аз имам да мечтая и сбъдвам още толкова много... :) 

So be positive and take a look at the wishlist! J

вторник, 2 ноември 2010 г.

Остяваш следи... На Ми


Тук ще стане искрено и лично... Тук ще стане тясно... Ще бъде тъжно и малко празно... Тук ще напишем един минус...

Някъде там ще се появи плюс и ти ще бъдеш истински щастлива... Аз ще си остана тук и ще ти завиждам благородно. И ще се радвам за теб, истински... Откри любовта и баланса... Сега е време да отидеш, да ги сграбчиш здраво и да не пускаш, no matter what…

Егоистично е да пиша това. Егоистично е да го чувствам и ужасно нечестно да ти позволя да го прочетеш. Но някои неща са трудни за изричане, а трябва да бъдат чути. Ти знаеш, че не мога да си мълча... Аз знам, че не е здравословно за мен и че не искам да те закотвям тук, но просто имам нужда да знаеш...

Помниш ли, че веднъж ми каза, че замерям хората с истини... Че това не винаги е добро, че наранява... Аз помня! Винаги помня какво ми казваш! Е, ето още една истина – ще ми липсваш. Не ти го казвам, за да те спъна, а за да те засиля... Оставяш следи Ми, ясни, истински, дълбоки следи в хората и живота им... И това е хубаво. Покажи им на чуждоземците колко осезаеми и смислени бразди в света правиш, go girl!

Няма драма, нищо не свършва... Напротив – едва започва. Но фактът, че няма да дишаме същия мръсен софийски въздух, че няма да мога случайно да се окажа пред вас и да се натреса на гости и че може да не успея да ти честитя новата година по телефона, малко ме натъжава... Навиците са лошо нещо, зависимостта също... Но ми беше приятно да завися от теб, да мога да споделям глупавите си терзания с теб... Да има skype за това, но няма да е същото...

Пиша това от егоистичната потребност да се разплача и да ми олекне. Временно, трайно, привидно или напълно... Нали все някак трябва да дочакам понеделник, да го преглътна и да приема вторникът в който ти ще си на 1616$%#*&^ километра от нас и колкото и да ми се ще, няма да зависи от мен да ги преодолея. После може да стане всичко и да стигнем до клишето „животът ни отнесе в различни посоки”... Никой не знае какво го очаква и може само да се надява на най-доброто...

Опитвам се да завърша позитивно без да съм казала и една милимунда от това което ме тревожи и ми тежи. Няма време и думи за всичко. Позитивното е, че ти ще бъдеш с Иън, който ми обеща, че единствената му мисия ще бъде да те направи щастлива. А какво е един щастлив човек повече, ако не нещо позитивно?! Надявам се не съм те отегчила, натъжила или затормозила. Просто исках да напиша това, която дори и аз talking 24/7 не мога да изрека...

Обичам те, ти си добър приятел въпреки всичките ми странности и ръбове... За мен винаги ще си останеш момичето от съседния чин, което ми позволяваше да преписвам по математика, Миленичка която Не е пияна, Jumper, една от Кифлите, първия човек който ме прие такава каквато съм, без да се заема с дисекцията ми, душевното ми кошче за всевъзможни отпадъци, Ми...

И с върха на наглостта си, ще поискам нещо от теб... Две неща, сякаш имам право да искам дори едно... Моля те, бъди щастлива и направи всичко възможно да се върнеш... ако искаш де!

Пс.: Извинявам се за сълзливия привкус, но фабрична грешка в софтуера ми ме е направила чувствителна и откровена. В резултат – не винаги ме разбираш, но добре че някак си ме търпиш. Love ya!

Пс.пс: Това не чак толкова извънредно заминаване ме свари неподготвена емоционално... Явно! Извинявам x2 се за което! J Now go, go, go… 

Пс.пс.пс: Изсфинявам се x3, че това не мина под редакцията ти, но изненадващо в 01:30 ти спиш :D Дано нямам много грешки... :P Дано не ме и напсуваш като го видиш!


петък, 22 октомври 2010 г.

... И все пак ...

Животът е хубав... И все пак
аз нямам каквото мечтах.
Избродих по стръмни пътеки.
По пътища черни вървях.

Преплувах реки и морета
от хора, надежди, мечти...
Обичах, а бях поругана.
Подадох и двете страни...

Опитах да бъда различна,
наказана бях за това.
Извърших дела непривични...
Изрекох прогнили слова...

И все пак... животът е хубав!
Прости ми дори наглостта
да вярвам, че мога да бъда
по-горе от него... Сама!

Усмихва се слънцето още
макар, че със облак го скрих.
Простиха ми звездните нощи,
че поглед в земята протрих.

Сега често гледам на горе.
Небето нашепва за чудо...
Мечтая и с хората споря,
че все пак животът е хубав.

ps.; POSITIVE! :p

 


четвъртък, 21 октомври 2010 г.

Талантът да разочароваш...


Хората имаме най-различни таланти... Някои добри, други – не. Те посочват различията между нас, очертават границите на същността ни, спомагат или усложняват делника ни. Жалко е само, когато талантът който най-силно ни описва е с подчертан знак минус... Тогава... тогава оставяме околните с горчив вкус в устата – от познанството с нас, от времето загубено с нас, от енергията изхабена за нас. Тогава и любовта горчи, но не в онзи смисъл...

Силно се надявам, че аз не съм от този тип хора. Не, които нямат негативи, те са не човеци Но от тези, които не успяват да ги притъпят и да подчертая свой талант с положителен знак. Защо не искам да съм от „лошите”? Просто защото ги познавам... онези талантливите предимно в това да разочароват отново и отново. Да и това е талант, за някои – житейско кредо. Не че не могат да обичат, не че не могат да радват, не че не могат да рисуват, пеят, свирят, създават... Но най-вече успяват да разочароват.

Познавам няколко такива човека. И жалкото наистина е, че могат да те правят и щастлив, могат да творят нещо чрез таланта си, могат да показват близост, да постигат цели, да напредват, да надскачат себе си... Единственото нещо в което не успяват е спорадично, а понякога и често да спестят онзи неприятен вкус в устата на околните, огорчението, тъгата и предаденото доверие...

А какво следва след разочарованието?  Всичко намалява - и близостта, и приятелството, и усмивките... Даже любовта намалява... А не е ли грехота да разочароваш до толкова някого, че да задуши любовта си към теб... Да я превъзпита, насили или омаскари в омраза. Звучи ужасно... Звучи... познато. Ето това свещенодействие, този парадокс, този контекст е бил и мой. И на много други, които са или са били влюбени...

Даже съм сигурна, че и в момента някой предава някого, разочарова го и откъсва поредното парче от сърцето му, от обичта му... В любовта хората могат да бъдат разделени на много групи, включително на разочаровани и разочароващи. И после се чудим защо все по-малко хора се харесват и все повече се мразят... В любовта не бива да има такъв нюанс… В любовта трябва да има само… любов.

Талантът да разочароваш... това е един от бичовете на нашият свят. И сякаш губим повече време в това да го възпитаме, заедно с ред други негативи, вместо да го притъпим. Защото не ми се вярва, че можеш системно да огорчаваш някого и да не забележиш. Не вярвам и че не боли, че съвестта мълчи... Просто някой, някога избира по-лесния път и финално, с фанфари, разочарова околните.

Да оформиш този „прекрасен” талант – като болен начин на общуване, като изкривена представа за връзка между двама, като нишка от живота си – може и то без особено усилие. Можеш да го облечеш в съвест, да го гримираш със сълзи, да го оправдаеш със своята болка, да го обосновеш със своите рани и все пак това не те оправдава. Дори не те доближава и сантиметър повече до душевния мир и до един по-смел и непопулярен резултат – да направиш другия щастлив, вместо нещастен… За разнообразие…


Да спреш! Да спреш да пушиш, да спреш да лъжеш, да спреш да друсаш, да спреш да пиеш, да спреш да причиняваш болка. Все решения за които човек трябва да узрее, които не може да вземе просто ей така, които не може да си наложи. Само при последната зависимост, когато от егоизъм и слабост причиняваш болка на друг човек, само когато си магистрат в разочароването… Само тогава така трайно и осезаемо можеш да видиш damage-а, който причиняваш...

Празният поглед на разочарования близък... Горчивите, с размер на гроздово зърно сълзи на предадения любим... Изкривената усмивка на вече безразличния приятел... Дълбоките бръчки в челото на примирения родител... Извърнатият поглед на познат... Обърнатият гръб... Множеството от обърнати гърбове и бивши... хора в живота ти... Самотата...

Кое може да те накара да спреш да разочароваш? Кой може да те трогне? Какво може да те разтърси? Знаеш ли все още къде да намериш душата си? Съдържаш ли нещо друго освен отрова и комплекси?

А може би просто си поредният талант изпреварил времето си... За щастие все още живеем в свят, който знае и да обича... А в него са ме научили да уважавам чуждата идентичност, но да не толерирам емоционалната инвалидност...

Man you don’t earn my respect! You’re not even close… Talented – may be… Human – may be not enough…  

четвъртък, 30 септември 2010 г.

Ден на сбогуване, ден на раздяла...

 
Дааа.. Има и такива дни. Повече от колкото ни се иска. Понякога повече от колкото мога да понеса. Но и те минават, като всички дни...



Вчера загубих нещо... Даже няколко неща. А днес, днес се сбогувах. Два такива дни подред – изненадващо трудно! И все пак знам, че утре всичко ще е наред.



Какво загубих ли? Загубих надежда... за малко. За миг загубих и позитивното мислене. Но колко му е, при мен тези моменти на умопомрачение не траят дълго. За щастие... И все пак ме заболя... Сбогувах се с един символ, едно обещание, което може би вече не важи... Един спомен, който май наистина ще си остане само спомен, без многоточия... Един миг, който можеше да е мой, но не беше. И една песен, която изтръгна на сила емоциите, който не исках да споделя със света, защото бяха негативни...



С какво се разделих ли? С хора, с живи мечти, с емоции, които нямат аналог. Загубих усещането, че нещата зависят от мен... но само за секунда. И все пак, признавам, много, много рядко има неща, които не зависят от нас. Колкото и силно да викаш, колкото и високо да скачаш, колкото и искрено да се усмихваш, колкото и усилено да се трудиш... понякога не е достатъчно. И мечтата ти остава без теб... или ти без нея?!? Колко неблагодарен може да бъде животът, понякога. Но само понякога...



Сбогува се и с лятото. Отдавна не ми беше било толкова меланхолично, студено и сиво, както вчера. Със слънцето се свиква лесно, а с бурите – никога. Или поне аз не мога да свикна. Е, вчера усетих че губя топлината на летните дни, но какво да се прави. Идва есен и ще се наложи да си намеря човече или мечта, която да ме топли вместо слънцето... Май само когато е лято успявам да си внуша, че съм си самодостатъчна.



Никога не съм се поддавала на подобни емоции и мисли. И сега не го правя – давам им живот само, за да просъществуват един ден, да намерят път извън мен и да умрат с края на деня. Утре... Утре ще бъде твърде слънчево и обнадеждено, за да го мисля. И да вали, и да духа, и да грее... Няма значение. Нов ден – ново начало.



Даже още от днес успях да се намеря. Пак – спокойна, уравновесена, позитивна и усмихната. Вчерашните сълзи родиха днешния ми смях. Вчерашната носталгия – днешният реализъм. А вятърът и дъжда от миналия ден... споменът за тях угасна с първите слънчеви лъчи, които ме докоснаха по днешното лице. Щом слънцето го има и утре, значи всичко ще е ок.



Намерих си и една песничка... Или пък тя ме намери? Goo Goo Dolls – Home. Което ми напомни – в точният момент, на точното място винаги ще се намери нещо или някой, който да те спаси! Да, има и такива дни – на сбогуване и раздяла, но те са твърде малко, за да им отделя повече време от това и повече думи от вече написаните.



В усмихнато очакване на утре... :)

вторник, 28 септември 2010 г.

Премълчаването е предателство!


Премълчаването е предателство? Да, за мен е така! Не само лъжата, а и премълчаването... За мен те са с равен знак, еднаква тежест и равни последствия. Щом на моята съвест тежат еднакво, значи така е и за останалите хора. Нали и аз съм човек?!

Премълчаването е предателство?!?!? Нали и то причинява болка, нали и то наранява.. Става ли ни по-малко неприятно като ни обяснят, че не са ни казали защото не сме питали, а не защото е толкова важно? Че са ни спестили гняв, нерви, безпокойство или сълзи... Плачем ли по-малко после? По-бързо ли прощаваме или забравяме? Не! Значи е вярно!

Премълчаването... Какво по дяволите значи това, изобщо? Да стиснеш зъби, когато от устата ти напира да излезе – обичам те или не те обичам вече? Да си прехапеш езика, когато ти се иска да изкрещиш, че нещо не ти харесва? Да преглътнеш горчилката от обида? Да не споделиш... Да пропуснеш да споменеш... Да забравиш... умишлено? Да си съобразителен, благороден или страхлив?

Премълчаването не е ли като да накапеш с нещо върху покривката, а след това да започнеш да мажеш със салфетката върху петното, тайничко, докато никой не гледа... Ако излееш нещо цветно или мазно, петното е голямо и видимо, и неизтриваемо, може да не се изпере... За момента дори не можеш да го скриеш и оставяш предмет – чиния или чаша от горе му, за да не забележи никой какво си сътворил.

И в крайна сметка когато си тръгнеш, на масата, на мястото където ти си седял, под чашата ти някой намира петното и разбира за стореното от теб. А ако покривката наистина не се изпере, петното остава – за винаги...

От това сравнение възникват  два въпроса – 1 не е ли нещо, за което полагаш толкова усилия да прикриеш –  /Не/ маловажно, /Не/ безобидно и /Не/ особено тайно, както един себе уважаващ се лъжец твърди! И 2 – не ти ли става ясно, че в крайна сметка всичко излиза на яве... и петното от вино и премълчаната информация, която не е точно лъжа! Излиза, остава, замърсява, загрозява и съсипва – покривките и отношенията...

Премълчаването е предателство! Твърдя го с увереност, защото познавам вкуса на разочарованието от предаденото доверие. За да не съм голословна – познавам и вкуса на тайната която отлежава на устните ми, тежи на гърдите ми и задавя говора ми... Познавам още и последствията от премълчаването = лъжата за живота и света ми.

Интересно само защо аз успях така бързо да усвоя, че не бива да се лъже и премълчава... Защо така ярко запаметих разочарования поглед, предадените сълзи и фалшивото здравей след моите премълчани тайни... А масово хората забравят какво са причинили впечатляващо бързо и го правят отново, отново и отново. Някои дори живеят така - в мир със себе си и с лъжа на уста... 

Дали ще ме излъжеш или ще премълчиш нещо - аз ще разбера рано или късно! Без значение дали ме мамиш или щадиш – ще ме заболи и няма да ми мине! Не ме интересува дали те е страх или не ти пука! Познавам лъжата, познавам премълчаването, познавам себе си.

На тези които никога не са ме лъгали – благодаря и пак заповядайте! На онези, които ми спестяваха – ще кажа само, че помня! А останалите, които ще продължат да ме лъжат или ще премълчат нещо в бъдеще – нека знаят , че единствените неща, които не прощавам са предателството и неуважението... Последствията от лъжата в моя свят са класика – ‘Дръж се така с хората, както искаш те да се държат с теб!”  + „Убий простака с мълчание” , само че са доста изкривени, пресилени и крайни. Ако предпочиташ да играеш по този начин, с премълчаването... мини в миналото НИ сам и то още сега!


сряда, 22 септември 2010 г.

Моите десет малки (не чак толкова мръсни) тайни



С най-топли чувства към Йоана, която любезно разчеса няколко гънки по сивият ми орган и разрови прашасалите ми спомени! 

  1. Започвам от далече... Сигурно имам и по-стари, по-малки и дори по-мръсни тайни, но тази като за първа си я бива. Като ученичка в 101 – во училище в Надежда (всяка тука оставете), може би пети клас се превърнах в комбинативна и завършена лъжкиня. Историята е, както винаги при мен, дълга и сапунена, та ще се опитам да бъда лаконична. Системно лъгах половината си клас – всичките девойки, за едни несъществуващи, влюбени футболисти, за едни неизпратени писма на Английски, за едни чуждоземни пътувания... Надявам се да са простили и забравили, но аз тогава си обещах никога повече да не лъжа / поне не така масово!/ . 
  2. Това е добро – никой не го знае. Малко по-късно, когато разбрах, че сестра ми пуши, обзета от ярост и малоумие, реших да проверя и аз каква е хавата. Но вместо като бял човек да поискам от някого цигарка или да си купя, аз се претворих в клошар, изрових недопушен фас / на майка ми или пък на Деница/ от кофата ни за боклук / онази под мивката, повечето я знаете/ и пробвах да пуша. Беше гадно, задавящо, смърдящо, малоумно и паметно! За финал се опитах да подпаля коша с не загасения фас - втора употреба!
  3. Тук един повече известен, но доста fun факт – когато не ми се закусваше в 6 сутринта, преди училище / почти всеки път/, изхвърлях филията намазана с *$(#@$*, през прозореца на кухнята. Така доста време, докато не метнах с филията и една доста специфична чиния, която се завърна у нас само след часове в ръката на баща ми. С мистерията покрай това как чинията се е озовала пред блока приключиха и моите анти - кулинарни изпълнения...
  4. За първи път се напих от патронче ракия + патронче водка Флирт, на екс, пред дискотека „Никея” в квартала. Бях на 14 или 15, загуби си колана, паднах в тоалетната на заведението и после бях наказана.
  5. Пак в 101-во тайно харесвах гаджето на най-добрата си приятелка... И той ме харесваше... А тя – не знаеше. Извинявай, става ли?!!
  6. За първата целувка ще кажа, че беше чак на 16, пак на едно култово място в Надежда и с прясно бившето гадже на сестра ми... А за загубената си девственост и смелите планове това да се случи чак на 17... не устисках... :D Но този симпатичен непознат беше мноого готин, да ми прощава ако има кой... :D
  7. Страх ме е от високо, от тясно и от това да не се събудя някой ден в гроба си, никой да не знае, че съм там и да няма измъкване. За това искам звънец в „последния си дом” или да ме прахосат... ;)
  8. Веднъж изневерих... повече на себе си и по-малко на друг... Бяхме скарани за пореден път и не точно заедно, за милионен... И аз целунах друг човек... На мен така и не спря да ми тежи / защото за мен това е изневяра/, а на човека „до мен” така и не започна да му пука.
  9. Не мога да флиртувам или да свалям някого... В същност – никога не съм пробвала, с едно малко изключение. Учител ми беше не кой да е  Йо, а резултатът – повече от успешен, но така и не възприех мантрите на ЙоДа, като времето ще покаже дали съм се прецакала, много...
  10. Това трябва да е силно – като за край! ;) Ще бъда мистична все пак, за да ме разберат само познатите... Правила съм някои акробатични, ирационални и екстремни неща, на нетрадиционни места. Не случайно в играта „никога не съм” постоянно СЪМ и пия чашка след чашка... Добре, че не се напивам! За повече инфо по топик-а – заповядайте да поиграем „никога не съм”! I dare you! :P

сряда, 8 септември 2010 г.

Да изчезнеш за 60 секунди...


Една минута по-рано...



Мотористът:



Сега ще оставя приятеля ми на другото кръстовище, ще мина през магазина и ще купя нещо сладко. Майка ми обича сладко. Така ще е двойна радост. Утре ще отида до университета, за да се запиша и започва последното голямо учене. Дипломната ми работа, ще превърна в по-голям проект. Може някой ден да го публикуват някъде и даже да стана известен. Тогава ще си купя по-голям мотор, може би – джип. Майка ми ще се гордее с мен.



А ти, успя ли да помечтаеш днес?



Възрастната жена:



На по-малкия ще купя някой голям шоколад, за да не се сърди. Подаръкът е за големия, все пак той има рожден ден. Малко ще си поговоря със съседките пред блока и отивам да нагледам яденето и дядото, да видим кой до къде я е докарал. Ще звънна на дъщеря ми за последни уговорки, а после и на брат й – да напомня и той да купи нещо на племенника си. Утре като станем, след големия празник тази вечер, ще накарам моя дядо да отидем до вилата, да нагледам градината. Скоро трябва да помислим и за зазимяването на къщата.



А ти направи ли своите днешни планове за утре?



Вторият човек на мотора:



Ще й купя роза... Не, по-добре лале... В магазина на ъгъла има чудесни лалета, а и тя ги обожава. Дано ми прости закъснението и вчерашното държание. Човек може да прекали с ревността, но така е когато обича. Дали подозира, че след като завършим ще я направя своя жена. И да не знае, знам че няма да ми откаже. Толкова пъти „обичам те” чух онази вечер, че ми стигат за цял живот. Нямам търпение да я видя вече. Няма да й казвам, че са ме докарали с мотор, за да не се притесни. Обичам я, обичам я... имам нужда пак да й го кажа.



А ти казал днес на най-близкия си човек, че го обичаш?



Детето в колата:



Сега като започне новата учебна година, ще имам само шестици. Така татко няма да се сърди и сърцето му ще е добре. Най-сетне ще тренираме пак с момчетата, ще видят че съм се упражнявал през лятото. Повече няма да се закачам с момичетата в класа, защото мама каза, че съм голям, а големите не правят така. Дано сестра ми не ме издаде, че сутринта не си оправих леглото. Ще й се извиня, че вчера я ударих и тя ще ми прости, нали ми е кака.



А ти поиска ли днес прошка за своите грешки?



Майката – шофьор на колата:



Ще й купя най-хубавата раница и най-модерните маратонки. Обещала съм й. Все пак си го заслужи, изкара страхотни оценки и влезе в най-доброто училище. Ще взема нещо и на брат й, да го помни докато му дойде реда за същото и да е мотивиран. Мъжът ми ще е доволен тази вечер, защото ще вечеря любимото си ястие. Още от миналата седмица ме моли да му го сготвя, а и днес съм в добро настроение... Утре ще довърша отчетите, защото поех ангажимент към шефа. Така ще изпълня всички свои обещание, преди да заминем на море, а след връщането – ще започна на чисто.



А ти изпълни ли обещанията си дадени вчера?



Момичето с колелото:



Ще спря на ъгъла на НДК и ще купя бира, даже няколко. Днес ще празнуваме... че е вторник. Обещах на Х, че ако намеря и 2 лв. на улицата ще ги изпием заедно. Обичам приятелите си, толкова са мили. Обичам да карам колело по улиците на София, особено като знам, че те ме чакат в някоя градинка. Обожавам да се събираме пред Народния или на Седмочисленици. Имам страхотни спомени от работата ни заедно, но ще направим още много, само да стигна при тях. Хубаво е, че ще избегна задръстването... Никога нямам търпение да момента в който ще се видим и ще се забавляваме, всичките приятели, заедно...



А ти спечели ли истински приятели, до днес?



30 секунди преди края...



Мотористът:



Само този светофар да минем и стигаме, този път по-бързо от обикновено. Тъкмо по-рано ще се прибера с хубавата новина...



Възрастната жена:



Защо да не мина между колите, няма да чакам светофара... Бързам, нали ни е празник. Днес е хубав ден и всичко се нарежда добре...



Вторият човек на мотора:



Усещам вятъра в косите си. Живота е хубав когато минава на бързи обороти и си влюбен. Повече газ – по-бързо ще стигна до Нея....



Детето в колата:



Вече ми се спи, но няма да си легна преди да се разбера с кака. Трябва да започна и да чета по малко, но от утре. След това зелено, на дясно и сме в къщи. Какво ли има за вечеря...



Майката – шофьор на колата:



Имам цели 30 минути повече за готвене, добре че нямаше движение. Ще целуна малките, ще си кажем на здраве с мъжа ми, ще звънна на майка и татко да ги чуя. Късен филм и по леглата, че утре ни чака дълъг ден. Обичам си живота....



Момичето с колелото:



Слънчев ден, дълга нощ. Най-много от всичко обичам тези прохладни летни вечери. Бира или мента - ще реша пред магазина. Ще звънна на другите да видя някой иска ли нещо. На връщане – трезва или не съвсем, ще карам колело под звездите. Under the moonlight…



10 секунди...



Мотористът:



Too fast… to furriest…



Възрастната жена:



Тия с моторите са много бесни... но аз ще мина бързичко.



Вторият човек на мотора:



Тази пък баба къде отива сега. Добре, че сме маневрени. Love is in the air!



Детето в колата:



Ще кажа на татко, че вече ще бъда отличник и ще го цункам. И мама и кака ще ги цункам. На червен светофар не се ли спираше...



Майката – шофьор на колата:



Още няколко месеца и сами ще управляваме живота си. Собствен бизнес, нова кола, повече време за ваканции. Май най-сетне намерих баланс в живота си. Щастието е ей зад този завой...



Момичето с колелото:



I'll be there for you... Cause you're there for me too...  lq lq lq Ще мина за по-напряко през Аптека, да не се бутам с хорицата по НДК...



To beautiful to live, too young to die…



Днес, в България, 2010 година никак не е невъзможно да изчезнеш за 60 секунди. За винаги... По пътищата на страната ни останаха много анонимни, непознати, близки хора. Ужасно е, че сме стерилни за случващото се, докато не разберем, че зад кадрите от катастрофа се крие познато лице, приятел, роднина. Живота е безумно кратък, а на нашата географска ширина – безсрамно кратък. И защото не знаеш кога твоите последни 60 секунди ще изтекат, запитай се – остави ли делата си подредени, хората си обичани, мечтите си поне до някъде сбъднати... Утре? Утре няма!



2...



1...



0



R.I.P.

вторник, 24 август 2010 г.

Искам думи, думи, думи...

Не ми разчиташ знаците? Че кой е казал, че съм за четене?!? Казвала ли съм някога, че искам да бъда четена? Аз да не съм книга? А и да съм – да не съм от евтините латино американски саги, префасонирани на романи, които се подаряват за два лева?!?






И какви знаци? Аз не пращам знаци? Най-яркия сигнал, който можеш да получиш от мен е липсата на сигнал... Тълкувай го само по два възможни начина – или не искам да имам нищо общо с теб или искам толкова много, че се престаравам да не си личи! На твой риск може да провериш кое от двете е! Но знай, че аз не съм светофар и не мигам в жълто, зелено и червено, според случая.




Какви сигнали, бе човек? Кой сигнализира в наши дни? Да не би да си пращаме димни кълба от нашия към вашия блок, като индианците? Нали не си мислиш, че още е актуално да подухвам цигарен дим в лицето ти, за да ти покажа, че искам да си легна с теб? Толкова е ретро... Не въртя пръст около чашата с вино, за да ти намекна нещо, не примигвам като нервен покерджия и не си прехапвам устните от желание! Когато искам нещо – взимам го, когато имам желание, намирам начин...




Знаци... Има ги навсякъде и по всякакъв повод. Никак не е лошо да можеш да ги четеш... Има толкова скрито зад ъгъла, толкова магия между редовете... Но четено им не е за всеки, а само за тези с подчертаната сетивност и смелото въображение. В този смисъл, не всеки може или иска да праща знаци... Има хора, като мен, които нямат нужда да сигнализират, защото много по-лесно, по-съществено, по-често и по-искрено говорят.




Ако искам нещо от теб ще разбереш! Ако имам нещо да ти казвам, няма да мине много време преди да го чуеш, от мен! Ако се чудя нещо – ще попитам! Аз съм човек на думите, не на знаците... И макар да не съм особено умела в разшифроването, точно защото не сигнализирам... Макар да не знам много за знаците и никак да не съм се занимавал с твоите, ясно разчитам едно – докато ти сумтиш, намигаш, прокашляш се, докосва, може би намекваш, аз живея живот на думите, каквито очевидно на теб не ти достигат!




Сигналът със средния пръст, онзи със световната слава, знаеш го... За да не го използвам, просто се завърти около орбитата си и отиди някъде другаде, където ще си мълчите и ще сте щастливи в тишината си. Аз мисли не чета! Искам думи, думи, думи...

понеделник, 9 август 2010 г.

TRIP



Ден едно:


Само два часа сън. Ранно ставане. Работа – повече от очакваното. Потегляне – по-рано от планираното. Жега, усмивки и вятър в косите. Тройка кебапчета on a highway to hell. Табелката за излизане от София е най-хубавото нещо, което съм виждала напоследък. С нас са храната, ентусиазмът и чувството за хумор. Добави малко бензин, някой друг сандвич и вода, ах - рая е на земята. Шофьорът няма книжка, магистралата – няма „ушеви”, ето че има баланс във Вселената. Багажът е малко, дъждът ни е в повече. Защо патетата НЕ пресякоха пътя е императив и до сега! Един хълм и колата е без душа. В пороя, три гъби се моткат не разбиращо край малък зелен автомобил. След бурята – слънце, живота е розов и Бон Джоуви пак е хитов с Dead or alive. Най-високата скорост ever – 80 км. в час, преко сили. Следва още малко асфалт, най-дългите 50 км. в живота ми и табелата „Добре дошли във Видин”. Тук започва почивката – бири, Passport, слънце, Дунав, нощно къпане и меко, широко легло. Едни се обичат по телефона, други на живо, трети по двама, четвърти – сами. Бърз чат с Италия и Ради, която си сплаща дрехите, „ама не е същото като не сме наблизо” и ‘айде в страната на сънищата.



Ден втори:


„Сто патрона” и „Бяла роза” за добро утро, в седем сутринта. По-късно ще установя, че това е репертоарът на съседите за деня и ще спя под звуците на тая симфония още няколко пъти. В девет вече душата е извън тялото от чалга и решава да тормози околните. Пет телефонни разговора с Малчо докато се излюпи от леглото. Две, три в едно и хайде на вън. Фредерик Бегбеде остава в къщи, защото е преждевременно прочетен. Само френски натуралист от неговия ранг може да ти отклони вниманието от 55 – тото повторение на сръбската класика – „Очи, очи”. На вън – жегица, в душата – смут. Замлъква, след едно кисело мляко, литър водичка и течна „Мура”. Риба няма, водорасли и слънце – колкото ти душа сака. Мрънкалникът е заспал, Малкото е червено като омар, аз съм най-черна и витална. Една пчела се опитва да ми развали кефа с досадното си жило, но след два Алергозана и още литър вода, всичко е ток. Спринт към „Баба Вида”, после - къс пас към леглата. Вечерта започва в осем, след душ и с 5-6 литра бира. Показват ми „истинска цаца”, местна бира, воден ресторант и люлка. Най-идиличните пет минути на люлка в последните години. Небето е близо, звездите са наши... Завършваме с още плаж, джапане в реката, подвизи пред районното в града и легло. Ново легло, ама пак меко и широко. Има справедливост в тоя живот, бе!


Ден трети:




Завръщане. Но преди него – трудно ставане, по-трудно потегляне, кифли, фъч и видинска баница, скъп бензин и по-дълъг маршрут. Вода няма, но музиката е на мах. Безумни са ни шофьорите, прекрасна ни е природата и главният въпрос – взели ли сме прословутите дънки на Мира. Останалите след нас ще събират вещите ни и след месеци. Оставили сме cookies по целия път. Проходи, дерета, тополи и безумно бавен камион по тесния път. След като вчера сме изпреварили трабант, днес успяваме и с една каруца. Ура! Ако не пускаме радио и климатик, вдигаме и 90 км. в час. Но понеже сме музикално настроени и веем ръце през прозорците – 60 км е нашата скорост. Кифлички със сладко, hand made цигари, пак вятър в косите и с „What’s up” на уста. Табелата на Волуяк е посрещната с възгласи и само след 3,5 ч. път сме back to basics.



Бележки:


Дунав е река, а не езеро. Дигата не работи!


Крепостта Баба Вида е по-хубава ДАЖЕ и от Плевенската панорама.


Вени е very рентген, а Румен – just Румен.


Във Видин има крепост, и плаж, и язовир, и парк. А цацата е истинска!


През „Петрохан” няма куки, но като има в София, да не би да ни спряха...


Веднага, когато намериш време, хващaй си багажа, две – три дружки и духвай на някъде, защото нищо не те преражда така като един импровизиран TRIP.