понеделник, 14 март 2011 г.

Mindless days are over….


Thoughtless… В мисловен вакуум… Ден след ден, после даже няколко месеца… За човек, който традиционно едва побира мислите си в петнадесет часа от денонощието, тишината в главата ми беше повече от нетипична… И колко хубаво беше, и как свикнах и си мислех, че така ще си остане…

Е, мина! Доста е странно пак да се събуждам от нахален слънчев лъч, по-рано от нужното и повече да не мога да заспя от напориста мисъл, която се намества в трийсетте секунди будуване и повежда след себе си рояк от императиви, планове, и идеи… А бях свикнала… И после бях отвикнала…

Интересно колко лесно успях да загърбя старото Аз…
Мислех, че повече стоя зад себе си… Вярвах си, че наистина много се харесвам такава каквато винаги съм била… Е, оказа се, че липсата на постоянен мисловен авто- тормоз не е никак лошо нещо… Стана ясно обаче и че това е утопия, която за малко, просто имах късмет да преживея… А сега на къде?

Пак се чувствам като лудия лодкар в море от думи. Но сега съм забравила изобщо за какво идеше реч, как се кара тая лодка и накъде ме води тая супа от словесност… Не си спомням уроците по ветроходство, които карах на десет, нито си спомням как се живее с толкова неща (понятие което най-точно и обемно обяснява океана от мисли, идеи, желания и страхове) в главата ми. Ако някога наистина съм била критично близо до шизофренията, сега е този момент!

И да не пропускаме приятният факт, че аз мога да помогна на много хора, но не и на себе си… Моите спасители, моите кошчета за душевни отпадъци, моите братя лодкари, които могат да ме спасят или успокоят само с поглед, са твърде далеч физически или житейски в момента… Някои от най-добрите съветници паднаха от лодките си по пътя и се удавиха… Няма ги вече… Дано самотата на духа, наистина го калява, а не влудява, защото сега сме само Me, Myself and I

Ако някога знаех, че е толкова сладко да нямаш тревоги и планове, да нямаш натрапчиви мисли… Никога нямаше да мисля, вероятно… Но ако никога не знаех колко хубаво си почива съществото и душата, когато главата е празна… По-добре да не знаех… И сега в разкрач по средата между себе си, което обичах и себе си, с което се запознах наскоро и съм влюбена във… просто защото е лесно... Как се слиза от два стола, без да паднеш на земята???

И за протокола, на непросветените ще кажа, че връзката ум-сърце е директна. Аз вече знам, че не мислите ми са избутвали чувствата ми или емоциите са заглушавали логиката… А двечките, ръка за ръка са ме довели тук където съм. Не съм на лошо място, колкото пропуснах толкова и спечелих… Но сега на улица „Неизвестност” и двете ми ръце са празни, никой на никъде не ме води, няма кой да ме насочи… Виждам се като от страни, извън себе си, как гледам неразбиращо в празното пространство… И умът, и сърцето ми… И те гледат безучастно!

Една ръка ме доведе в началото на пътя от който идвам… Не беше умът, нито сърцето… Беше човек… И като един достоен човек ме остави още в началото да вървя сама… Е, ръка в ръка с ума и сърцето си, но гласовете им се загубиха от викове по човека, който си тръгна…  И все пак съм му благодарна. Пътеката от която идвам беше равна, лека и слънчева… Безветрена и вакуумна от към мисли и чувства… Пълна с нови лица и приятни емоции…

На този кръстопът, на който съм днес, отново ме доведе човешка ръка… Друга, нова, непозната… Тя обаче, не ме дърпа на никъде… Чака аз да поведа на някъде, а както добре знаем, аз това не го мога… Дори не съм сигурна, че го искам… Знам само, че твоята в ръка в моята, доведе обратно хаоса от мисли, и не само… Да пусна или не? Да тръгнем на ляво или на дясно? Да тръгнем или сама да продължа? Да те оставя тук или ти ще ме изоставиш малко по-нататък? Страхът започва там където надниква мисъл, а чувството го превръща в непоносимо битие… Не искам това!

Искам да бъде вчера, когато всичко беше лесно и никакво… Аз бях някак ничия и не мислех, че искам да бъда нечия… Въобще, не мислех… Само живеех! А днес ми се иска повече от всичко да знам какво се случва в мен. Ако бягството е решение, дори него не мога да взема. Оставам тук където се оказа, че вакуумът от безсмислие е отворил огромна черна дупка, за да се напълни тя с хаотични мисли, желания и въпроси…

Днес е странен ден… Не се познавам и не се разбирам… В себе си не се побирам… Умът ми търси тишина, ръцете ми просят посока, сърцето ми вика на език, който не владея…  И мога да заплача… Mindless days are over….