Chorando se foi quem um dia so me fez chorar... > КОЙТО МЕ Е НАКАРАЛ ДА ПЛАЧА, СИ Е ТРЪГНАЛ ОТ МЕН ПЛАЧЕЙКИ?!

Всеки се спасява по единидично... От мен са се спасявали много пъти - понякога със спринт, друг път с лазене, на третия - с бяг по тъч-а, но при всяко положение, плъховете напускаха кораба преди потапянето му... Аз така и не се научих да се спасявам, нито по единично, нито с групата. Винаги оставах последна на кораба, като достоен капитан, посрещащ с чаша уиски, потопа. И никога не се научих да плавам така, че корабът да не потъне... Явно за това ме напускаха...
Сега не съм капитан, а обикновен пасажер на кораба, които трябва да бъде моята връзка, любовта или бъдещето ми. Друг го управлява, а аз не съм дори юнга... А един обикновен пасажер. Може да се каже, че съм бивш помощник - капитан, понижен до пасажер, ако ми схващате метафората... За познатите с поредната ми сълзлива история или несполучлива връзка, идеята е ясна. За другите - остава въображението. Така или иначе, не бях хвърлена през борда, за "прегрешенията си", каквито и да са те, а само понижени и унижена, но все пак задържана на удобно, близко растояние... И по-интересното - след незаслуженото понижаване и отблъскване, аз не скочих сама през борда... А имаше и няколко пристанища на които можеше да сляза, но пак не го направих...
Ако преди си мидлех, че да караш кораба е прекалено отговорно, а да го доведеш до заветната суша - отопично, то напоследък реших повече да не се пъна за капитан, а да се возя при някои друг. Да помагам с каквото мога, да се съобразявам и да правя компромиси, но не и да нося отговорността... Ето ти и наградата! Оказва се, че да избягаш от себе си няма да ти донесе нищо добро, а може да те доведе до още по неприятни, болезнени ситуации. И няма по-голямо разочарование от това, да повярваш на друг, че може да бъде добър, със себе си и теб, повече от теб самия, а това да се окаже също химера...
Седя си аз на палубата, повдига ми се като от морска болест от неграмотното мореплаване на моя капитан, от пълната му апатия към мен и мечтаният ми пристан, от надеждата която виждам всяка сутрин да изгрява със слънцето и всяка вечер да се одавя с него, в океана... Гладна съм за внимание, емоции, грижа и близост... Жадна съм за признания и целувки... Е, тук има единствено океан, риба и тишина... И пак не скачам зад борда, да ме пита човек защо...
ИСКАМ ИЗХОД! ИСКАМ ПРОМЯНА! ИСКАМ НЯКОЙ НОВ КАПИТАН, С НОВ КОРАБ, КОЙТО ДА МЕ ЗАБЛУДИ, ЧЕ ПЛАВА В МОЯТА ПОСОКА, ПОНЕ ЗА ИЗВЕСТНО ВРЕМЕ... ИСКАМ ДА ТАНЦУВАМ ЛАМБАДА НА ПЛАЖА, ДА Я ПЕЯ С ГЛАС И ДА СЪЛЗЯ, ВЯРВАЙКИ, ЧЕ КОЙТО МЕ Е НАКАРАЛ ДА ПЛАЧА, СИ Е ТРЪГНАЛ ОТ МЕН ПЛАЧЕЙКИ/както се пее в едноименната песен - Lambada( Kaoma) /.
outo p.s. : Не са ме отровили достатъчно, за да искам мъст, но имам нужда от възмездие... за емоциите които подарих, за времето което загубих, за излъганите надежди...
outo p.p.s. : Не са ме наранили достатъчно, за да се науча да се спасявам по единично, за сега...
Оставам, плавам, чакам... да потъна или да запея Ламбада...