Mindless days are over….

Thoughtless… В мисловен вакуум… Ден след ден, после даже няколко месеца… За човек, който традиционно едва побира мислите си в петнадесет часа от денонощието, тишината в главата ми беше повече от нетипична… И колко хубаво беше, и как свикнах и си мислех, че така ще си остане…

Е, мина! Доста е странно пак да се събуждам от нахален слънчев лъч, по-рано от нужното и повече да не мога да заспя от напориста мисъл, която се намества в трийсетте секунди будуване и повежда след себе си рояк от императиви, планове, и идеи… А бях свикнала… И после бях отвикнала…

Интересно колко лесно успях да загърбя старото Аз…

Мислех, че повече стоя зад себе си… Вярвах си, че наистина много се харесвам такава каквато винаги съм била… Е, оказа се, че липсата на постоянен мисловен авто- тормоз не е никак лошо нещо… Стана ясно обаче и че това е утопия, която за малко, просто имах късмет да преживея… А сега на къде?

Пак се чувствам като лудия лодкар в море от думи. Но сега съм забравила изобщо за какво идеше реч, как се кара тая лодка и накъде ме води тая супа от словесност… Не си спомням уроците по ветроходство, които карах на десет, нито си спомням как се живее с толкова неща (понятие което най-точно и обемно обяснява океана от мисли, идеи, желания и страхове) в главата ми. Ако някога наистина съм била критично близо до шизофренията, сега е този момент!

И да не пропускаме приятният факт, че аз мога да помогна на много хора, но не и на себе си… Моите спасители, моите кошчета за душевни отпадъци, моите братя лодкари, които могат да ме спасят или успокоят само с поглед, са твърде далеч физически или житейски в момента… Някои от най-добрите съветници паднаха от лодките си по пътя и се удавиха… Няма ги вече… Дано самотата на духа, наистина го калява, а не влудява, защото сега сме само Me, Myself and I…

Ако някога знаех, че е толкова сладко да нямаш тревоги и планове, да нямаш натрапчиви мисли… Никога нямаше да мисля, вероятно… Но ако никога не знаех колко хубаво си почива съществото и душата, когато главата е празна… По-добре да не знаех… И сега в разкрач по средата между себе си, което обичах и себе си, с което се запознах наскоро и съм влюбена във… просто защото е лесно... Как се слиза от два стола, без да паднеш на земята???

И за протокола, на непросветените ще кажа, че връзката ум-сърце е директна. Аз вече знам, че не мислите ми са избутвали чувствата ми или емоциите са заглушавали логиката… А двечките, ръка за ръка са ме довели тук където съм. Не съм на лошо място, колкото пропуснах толкова и спечелих… Но сега на улица „Неизвестност” и двете ми ръце са празни, никой на никъде не ме води, няма кой да ме насочи… Виждам се като от страни, извън себе си, как гледам неразбиращо в празното пространство… И умът, и сърцето ми… И те гледат безучастно!

Една ръка ме доведе в началото на пътя от който идвам… Не беше умът, нито сърцето… Беше човек… И като един достоен човек ме остави още в началото да вървя сама… Е, ръка в ръка с ума и сърцето си, но гласовете им се загубиха от викове по човека, който си тръгна…  И все пак съм му благодарна. Пътеката от която идвам беше равна, лека и слънчева… Безветрена и вакуумна от към мисли и чувства… Пълна с нови лица и приятни емоции…

На този кръстопът, на който съм днес, отново ме доведе човешка ръка… Друга, нова, непозната… Тя обаче, не ме дърпа на никъде… Чака аз да поведа на някъде, а както добре знаем, аз това не го мога… Дори не съм сигурна, че го искам… Знам само, че твоята в ръка в моята, доведе обратно хаоса от мисли, и не само… Да пусна или не? Да тръгнем на ляво или на дясно? Да тръгнем или сама да продължа? Да те оставя тук или ти ще ме изоставиш малко по-нататък? Страхът започва там където надниква мисъл, а чувството го превръща в непоносимо битие… Не искам това!

Искам да бъде вчера, когато всичко беше лесно и никакво… Аз бях някак ничия и не мислех, че искам да бъда нечия… Въобще, не мислех… Само живеех! А днес ми се иска повече от всичко да знам какво се случва в мен. Ако бягството е решение, дори него не мога да взема. Оставам тук където се оказа, че вакуумът от безсмислие е отворил огромна черна дупка, за да се напълни тя с хаотични мисли, желания и въпроси…

Днес е странен ден… Не се познавам и не се разбирам… В себе си не се побирам… Умът ми търси тишина, ръцете ми просят посока, сърцето ми вика на език, който не владея…  И мога да заплача… Mindless days are over….

Бях...

Бях искрена, откровена до болка...

Посочиха ме с пръст, защото не знаеха как да понесат истината.

Бях винаги на среща,  подарявах съветите си...

Посочихаме с пръст, защото не знаеха какво е да имаш приятел.

Бях подредена и целенасочена, нахално устремена...

Посочиха ме с пръст, защото те нямаха куража да преследват желаното.

Бях фанатично принципна и категорична в убедеността си...

Посочиха ме с пръст, защото светът им е черно бял : или аз бях светица или те – демони.

Бях уравновесена, почти заземена...

Посочиха ме с пръст, защото балнасът не им се отдваше.

Бях каквато исках да бъда – цветна, черна, усмихната, тъжа...

Посочихам с пръст, защото не можеха да застанат зад собствените си емоции.

Бях уверена, че нещо знам, а на всичкото от горе и че нещо мога...

Посочиха ме с пръст, защото не знаеха какво знаят или могат.

Сега съм като тях – неуравновесена, безпринципна, неморална, безчуствена, объркана, сама и с много, всичко което бях и всичко останало...

Посочиха ме с пръст защото... ?

Истината е, че както не съществува съвършенството... така не съществувам и аз, каквато бихте ме преживели! 

Сега съм аз... А вие посочете себе си, ако изобщо сте се срещали!     

Защо сме заедно, ако не споделяме живота си?

Не ги разбирам тези хора… В същност, не разбирам повечето хора… Или аз съм извънземна, или всички останали…


Защо не искат да споделят? Защо се ограждат със стени? Защо се обръщат с гръб, прикривайки света си „на завет”? Защо могат само и единствено със себе си, да бъдат себе си? Защо харесват останалите по-малко? Защо харесват предимно Аз-ът си?


Това човешка черта ли е? Да си саможив, да си си самодостатъчен, да не намираш път ако не от думи, то поне от жестове към друг… Да се чувстваш спокоен и щастлив насаме, а неудобно или на тясно сред другите… Това нормално ли е? И кому е нужно?


Не искам да упреквам, в същност никога не целя това… Просто се опитвам да разбера, да проумея, да приема… Нещо, което никога не съм изпитвала, потребност която не съм имала, факт, от който много съм страдала, най-големият ми страх…. Самотата…


А някои избират съзнателно именно нея? Това слабост ли е, или всъщност – сила?


Не говорим за наложената самота, която „пръстът на съдбата” е превърнал в наше битие… Говорим за приличащата за мен, по-скоро на авто-агресия, целенасочена, прехвалена и издигната в култ, самота…


Ти и стаята, ти и къщата, ти и възглавницата, ти и твоите си мисли, ти и света ти…Вакуум от присъствие с единствена възможна материя вътре – АЗ.


И дори да кажем, че не може всичко да бъде обяснено, да прием, че хората са просто различни, но все хора, пак ми убягва нещо… Извън логичният първи въпрос – „ако е толкова хубаво да си сам, защо взаимността е най-малкото популярна?”, друго ме провокира…


Защо дори и тези „полезни изкопаеми”, които са си „супер” сами, в крайна сметка правят нещастни опити за връзки с други хора? Някои дори си позволяват лукса да имат семейство, пълнейки въздуха с недоволство, темерутщина и негативна енергия… Защото не са си сами – велики, гениални и съвършени…


Да именно това е една от основните им тези – околните са досадни и ангажиращи! Жените им омръзват, мъжете им омръзват, децата им омръзват, даже и приятелите… За тях всичко е временно, а човешките отношения най-вече… Е, питам тогава – защо се занимавате да губите времето на инакомислещите?


Защо започвате връзки, които според житейската ви философия са обречени? Защо се пънете да сте гаджета или съпрузи, като не ви влече? Защо си играете на влюбени, привързани, заинтересовани?Защо губите времето на човек, който според вас не заслужва, в преследване или доживяване на нещо, което не смятате изобщо, че съществува?


Защо си мислите, че „смелостта” да НЕ наричате случващото се връзка или брак и нахалството да изричате на глас свободата си, всеки ден, ви оправдават в този безчувствен експеримент? Защо живеете или споделяте света и леглото си с друг, щом самотата е толкова хубава? Защо заменяте месеците от календара на случайни жена или мъж, с дни на заблуда, унижение, мачкане и подтискане?


„Не е луд тоя, който яде баницата, а този който му я дава!” – ще кажете… И да, ясно предупреждавате „що за стока сте”, но това пак не обяснява каква неземна сила ви тласка в живота на споделянето? Мисля, че ясно разбирате, че фактическото ви участие, а понякога дори иницииране, на подобни отношение, не ви освобождава, а ви подвежда под отговорност… Втората целувка, първата нощ, третият ден, ви правят съучастници, съзаклятници и съзнателни палачи на „половинката ви”.


Какви хора сте вие? Защо споделяте дома и света си само формално? Защо казвате ела, а след това – защо ли те викнах? Защо лъжете, мамите, пренебрегвате, а после приласкавате? Каква игра играете? Защото смисълът на това да си с някого, ако до сега мили мои не ви е станал ясен, е предимно във взаимността, споделеността и искреността… Все неща които сте възпитали само към себе си… Все неща, които не умеете или ви мързи да правите… Все понятия далеч отвъд прехвалената ви самота…


Ако не можеш да откъснеш залък от хляба си, ако не искаш да делиш постелята си, ако не желаеш да погледнеш за път и в чуждата посока, ако не обичаш да слушаш, ако мразиш да говориш, ако те е страх да се влюбиш, ако настояваш да си оградиш свой свят като замък… Не се опитвай да лъжеш себе си, прегазвайки другиго, че си човек като останалите!


Ако си емоционален инвалид, знаме с което вървиш напред, бъди достатъчно силен и достоен, да си съществуваш там някъде, сам!


Такива като теб убиват надежди… Такива като теб убиват хора… Такива като теб – нямат място тук!

Денонощно мечтаене...

Вечерта се промъква като нежелана мъгла... Тъмнината идва – хладна и неискана, обгръща всичко и за мигове изтрива спомена от деня... Слънцето е било – ярко и топло, сякаш преди векове… И сякаш никога повече няма да бъде... Утре е толкова далеч, че се питаш дали някога ще дойде... Днес е тъмно, самотно и студено... Днес е една дълга, дълга нощ...

Най-тъмно става преди зазоряване!

А беше ден и беше хубаво... Лъчите стопляха, думите и те... Прегръдките направо развихряха кръвта в сърцата... Всеки си имаше някого или мечтаеше някого... И мечтаеше да го мечтаят. Взаимността беше истинска или поне възможна. Любовта беше като слънцето – далечна, ярка светлина, която сгрява... Която виждаме някъде там и искаме да догоним... Любовта беше посоката… Небето ни беше граница...

Мечтите са най-близки и възможни преди залез...

И после – мрак. Една студената луна напомня, че някъде там е имало ден, мечти и „винаги двама, винаги”... Човек освен „никога” май не бива да казва и „винаги”... Не защото е невъзможно – и за двете... А защото е човек и няма да може (волево) да застане зад последствията от клетвите си. Иначе, нека вярваме, че има винаги... Ако не вярваме какво ще стане с мечтите ни?!? Какво ще стане с нас?

Човек е толкова голям, колкото са големи мечтите му!

Когато е ден, дори небето да не е ясно, като през лятото, дори слънцето да не блести директно в очите ни, ние знаем, че то е някъде там! Когато е ден , по-далеч или близо има искра и за нас... А щом не виждаме слънцето, но усещаме че е там , сигурно същото важи и за любовта. Трябва да е така, молете се да е така...  За всяки от нас някъде има любов – малка или голяма, краткотрайна или за цял живот, платоническа или физическа, дори несподелена... Малкият стремеж да срещнем другиго, да споделим себе си и света си с него, е една от най-големите и достойни за уважение мечти!

Няма малки мечти!

Нощ! Мъгла от тъмнина... Дори да сте двама по принцип , сега сте по един... Когато падне нощта всеки се прибира в своя свят... Малцина са тези, които се прибират заедно в общия си свят... Блажени са тези, които макар и сами мечтаят и чакат идващият ден, за да слеят света си с нечий чужд... Те също ще имат заедност някой ден... Онези които са сами в нощта, обаче, най-трудно виждат идващият ден, най-трудно го изпращат...  Самотните нощем, мечтаят най-трудно, но най-сърцато...

Който търси- намира... мечти?!

Слънцето пак си пробива път на разсъмване... Луната отстъпва безмълвно, а тъмнината си тръгва с бяг... Нощта се подчинява на лъчите пълни с човешки мечти... Нищо не е по-силно от тях! А с първата светлинка тежкият спомен от тъмата се изпарява, сякаш никога не е бил... Денят ражда надежда у всеки, слънцето я покълва, а мечтанието й помага да порастне колкото ни е нужно... Ден ! И пак е време за думи, прегръдки и взаимност... Всеки е с някого, или сам, но с мечтата си... Никой не е самотен! Мечтаем по малко,по много, заедно, по отделно, никой не помни самотната тъмна нощ... Слънцето грее за нас и само за нас... А който е само с мечтите си знае, че е най-добре да си остави и една малка мечта за през нощта - до която да легне, с която да се прегърне, до която да се събуди, сякаш не е имало тъма и самота...

Мечтите се сбъдват. Без тази възможност, природата не би ни позволила да ги притежаваме... :)

It's time!!! Take a look at the wishlist...

4 days to go... И после - годината свършва... Преборихме, прегазихме, преджапахме, надбягахме и изпихме и 2010-та. :) Щем, не щем - идва ново начало и 365-те дни усилия, радости и мигове се превръщат в минало. В това някои виждат хубаво, други - лошо, а аз - повод да погледна към миналогодишния wishlist, за да видя черно на бяло какво свърших за дванайсет месеца... Къде бях и на къде отивам... За "с кого", ще мислим по-нататък ;)

В началото на 2010-та, или по-точно в края на 2009-та съм си отбелязала като свръх важни цели - шест неща... Сега ми се виждат доста, но нали съм си теле... Искам всичко и го искам по много, веднага... Е, естествено не съм преизпълнила петилетката :D, но определено си давам сметка, че е имало полза от това списъче и голяма част от целите са изпълнени! Yes! Доволна съм, тогава!

В прочем, за да съм честна... Пълният си вид, списъка доби след финален душевен катарзис в последните часове на 2009-та... Май и така е най-добре и истинско, най-искрено. Така  или иначе и сега заформям новия по-рано, но с опцията да се допълва, орязва и видоизменя в оставщите четири дни до края на тази меко казано шантава година. Сега е време за анализи, поуки, поглед на зад и крачака на пред. Миналото си остава зад чертата, за да не го влачим като товар или ненужна съвест в следващата година...

За да сме обективни и успешни обаче, наистина мисля, че имаме нужда от подобен род списъци. Дават усещането за начало и край, за ефективност, задължават, подтикват, изискват действеност, довеждат ни от точка А до точка Б. А никак не е лошо човек да има посока и да може да измери пътя си. За ползите от самоанализът, смисъът да изпълняваш поетият ангажимент и отговорността, даже няма и да пиша...

Ще подчертая също, че през годината поизмених начина на оценяване на въпросния списък. Някой задачи въобще не са отбелязани като изпълнени, а други са изпълнени повече от веднъж. С времето идва и системата, тази която точно ще ти напомня и обяснява, какви аджеба ги свърши. Е, ето и малко статистика - аз не съм успяла да сбъдна или сторя две от желанията - четвъртото и шестото. Сега ги оценявам като доста материални и едновременно с това - трудни за сбъдване, така че - здраве да е! Останалите, обаче съм успяла да реализирам, някой даже и двойно. Какво по-хубвао от това, а?

И за да не съм голословна ще открехна вратичката - да имам работа, да успешно се справям с ученето, да харесвам се, да имам поне един нов демидж по тялото - а именно пиърсинг, и да... ненаписаното желание за любов или връзка не е част от потребностите ми към днешна дата. Всичко е по план, точно както ми харесва. Почти максимумът е постигнат, а вредните идеи, хора и моменти са сведени до минимум и/или отстранени. Така 2011-та се очертава да започне повече от „на чисто”... А какво, ако не това е предпоставка за сбъдване на още желания и мечти :) 

За загубите... :( За да сме честни към отиващото си време... Не всичко беше цветя и рози тази година. Много хора си отидоха - нелепо, изведнъж, безпричинно и болезнено. Много млади хора, много приятели, всичките - преди времето си... Тези загуби прерязаха като с нож годината и оставиха дълбока бразда от празност... Ако знаех щях да си пожелая това, която ще е на първо място за 2011-та и всяка следваща година - здраве и живот за всички "мои хора"... ;( Но човек не си представя, че ще преживее това... Загубих, макар и в по-лек смисъл близостта на важни за мен човечета, но да са живи и здрави модерните технологии, които ни позволяват да си пишем, да се чуваме и дори виждаме по някога :) За финал - загубих доброволно много товар - от емоции, ситуации и хора, които тежаха на душата ми като котви и ме спираха в това да бъда себе си и да следвам мечтите си. Всяка наздравица без тях ми напомня колко добро решение взех да продължа сама...

Но да се върнем на wishlist- а... Ето, че е време за негоооо! Нямам представа на колко желания или цели имам право... Нямам идея на какъв език може да се напише, но аз ще използвам всички които знам, да е сигурно че посланието ще стигне там където трябва... Хубаво ще премисля кое на кое място да е... Приоритетите са важно нещо! И накрая - когато пиша на белият лист ще мисля позитивно, за мен, за вас, за нас, за света... Ще мечтая и ще почовъркам мозъка си, за да знае вселената, че аз наистина искам, мога и ще бъда там, на където тръгвам сега! Среща - на другия край - дни преди 2012, когато най-безрасъдно ще си пожелая много неща за годината в която Инките погрешно си мислят, че ще свърши света... Как ще стане беее... Та аз имам да мечтая и сбъдвам още толкова много... :) 

So be positive and take a look at the wishlist! J

Остяваш следи... На Ми

Тук ще стане искрено и лично... Тук ще стане тясно... Ще бъде тъжно и малко празно... Тук ще напишем един минус...

Някъде там ще се появи плюс и ти ще бъдеш истински щастлива... Аз ще си остана тук и ще ти завиждам благородно. И ще се радвам за теб, истински... Откри любовта и баланса... Сега е време да отидеш, да ги сграбчиш здраво и да не пускаш, no matter what…

Егоистично е да пиша това. Егоистично е да го чувствам и ужасно нечестно да ти позволя да го прочетеш. Но някои неща са трудни за изричане, а трябва да бъдат чути. Ти знаеш, че не мога да си мълча... Аз знам, че не е здравословно за мен и че не искам да те закотвям тук, но просто имам нужда да знаеш...

Помниш ли, че веднъж ми каза, че замерям хората с истини... Че това не винаги е добро, че наранява... Аз помня! Винаги помня какво ми казваш! Е, ето още една истина – ще ми липсваш. Не ти го казвам, за да те спъна, а за да те засиля... Оставяш следи Ми, ясни, истински, дълбоки следи в хората и живота им... И това е хубаво. Покажи им на чуждоземците колко осезаеми и смислени бразди в света правиш, go girl!

Няма драма, нищо не свършва... Напротив – едва започва. Но фактът, че няма да дишаме същия мръсен софийски въздух, че няма да мога случайно да се окажа пред вас и да се натреса на гости и че може да не успея да ти честитя новата година по телефона, малко ме натъжава... Навиците са лошо нещо, зависимостта също... Но ми беше приятно да завися от теб, да мога да споделям глупавите си терзания с теб... Да има skype за това, но няма да е същото...

Пиша това от егоистичната потребност да се разплача и да ми олекне. Временно, трайно, привидно или напълно... Нали все някак трябва да дочакам понеделник, да го преглътна и да приема вторникът в който ти ще си на 1616$%#*&^ километра от нас и колкото и да ми се ще, няма да зависи от мен да ги преодолея. После може да стане всичко и да стигнем до клишето „животът ни отнесе в различни посоки”... Никой не знае какво го очаква и може само да се надява на най-доброто...

Опитвам се да завърша позитивно без да съм казала и една милимунда от това което ме тревожи и ми тежи. Няма време и думи за всичко. Позитивното е, че ти ще бъдеш с Иън, който ми обеща, че единствената му мисия ще бъде да те направи щастлива. А какво е един щастлив човек повече, ако не нещо позитивно?! Надявам се не съм те отегчила, натъжила или затормозила. Просто исках да напиша това, която дори и аз talking 24/7 не мога да изрека...

Обичам те, ти си добър приятел въпреки всичките ми странности и ръбове... За мен винаги ще си останеш момичето от съседния чин, което ми позволяваше да преписвам по математика, Миленичка която Не е пияна, Jumper, една от Кифлите, първия човек който ме прие такава каквато съм, без да се заема с дисекцията ми, душевното ми кошче за всевъзможни отпадъци, Ми...

И с върха на наглостта си, ще поискам нещо от теб... Две неща, сякаш имам право да искам дори едно... Моля те, бъди щастлива и направи всичко възможно да се върнеш... ако искаш де!

Пс.: Извинявам се за сълзливия привкус, но фабрична грешка в софтуера ми ме е направила чувствителна и откровена. В резултат – не винаги ме разбираш, но добре че някак си ме търпиш. Love ya!

Пс.пс: Това не чак толкова извънредно заминаване ме свари неподготвена емоционално... Явно! Извинявам x2 се за което! J Now go, go, go… 

Пс.пс.пс: Изсфинявам се x3, че това не мина под редакцията ти, но изненадващо в 01:30 ти спиш :D Дано нямам много грешки... :P Дано не ме и напсуваш като го видиш!

... И все пак ...

Животът е хубав... И все пак

аз нямам каквото мечтах.

Избродих по стръмни пътеки.

По пътища черни вървях.

Преплувах реки и морета

от хора, надежди, мечти...

Обичах, а бях поругана.

Подадох и двете страни...

Опитах да бъда различна,

наказана бях за това.

Извърших дела непривични...

Изрекох прогнили слова...

И все пак... животът е хубав!

Прости ми дори наглостта

да вярвам, че мога да бъда

по-горе от него... Сама!

Усмихва се слънцето още

макар, че със облак го скрих.

Простиха ми звездните нощи,

че поглед в земята протрих.

Сега често гледам на горе.

Небето нашепва за чудо...

Мечтая и с хората споря,

че все пак животът е хубав.

ps.; POSITIVE! :p

 

 

Талантът да разочароваш...

Хората имаме най-различни таланти... Някои добри, други – не. Те посочват различията между нас, очертават границите на същността ни, спомагат или усложняват делника ни. Жалко е само, когато талантът който най-силно ни описва е с подчертан знак минус... Тогава... тогава оставяме околните с горчив вкус в устата – от познанството с нас, от времето загубено с нас, от енергията изхабена за нас. Тогава и любовта горчи, но не в онзи смисъл...

Силно се надявам, че аз не съм от този тип хора. Не, които нямат негативи, те са не човеци…  Но от тези, които не успяват да ги притъпят и да подчертая свой талант с положителен знак. Защо не искам да съм от „лошите”? Просто защото ги познавам... онези талантливите предимно в това да разочароват отново и отново. Да и това е талант, за някои – житейско кредо. Не че не могат да обичат, не че не могат да радват, не че не могат да рисуват, пеят, свирят, създават... Но най-вече успяват да разочароват.

Познавам няколко такива човека. И жалкото наистина е, че могат да те правят и щастлив, могат да творят нещо чрез таланта си, могат да показват близост, да постигат цели, да напредват, да надскачат себе си... Единственото нещо в което не успяват е спорадично, а понякога и често да спестят онзи неприятен вкус в устата на околните, огорчението, тъгата и предаденото доверие...

А какво следва след разочарованието?  Всичко намалява - и близостта, и приятелството, и усмивките... Даже любовта намалява... А не е ли грехота да разочароваш до толкова някого, че да задуши любовта си към теб... Да я превъзпита, насили или омаскари в омраза. Звучи ужасно... Звучи... познато. Ето това свещенодействие, този парадокс, този контекст е бил и мой. И на много други, които са или са били влюбени...

Даже съм сигурна, че и в момента някой предава някого, разочарова го и откъсва поредното парче от сърцето му, от обичта му... В любовта хората могат да бъдат разделени на много групи, включително на разочаровани и разочароващи. И после се чудим защо все по-малко хора се харесват и все повече се мразят... В любовта не бива да има такъв нюанс… В любовта трябва да има само… любов.

Талантът да разочароваш... това е един от бичовете на нашият свят. И сякаш губим повече време в това да го възпитаме, заедно с ред други негативи, вместо да го притъпим. Защото не ми се вярва, че можеш системно да огорчаваш някого и да не забележиш. Не вярвам и че не боли, че съвестта мълчи... Просто някой, някога избира по-лесния път и финално, с фанфари, разочарова околните.

Да оформиш този „прекрасен” талант – като болен начин на общуване, като изкривена представа за връзка между двама, като нишка от живота си – може и то без особено усилие. Можеш да го облечеш в съвест, да го гримираш със сълзи, да го оправдаеш със своята болка, да го обосновеш със своите рани и все пак това не те оправдава. Дори не те доближава и сантиметър повече до душевния мир и до един по-смел и непопулярен резултат – да направиш другия щастлив, вместо нещастен… За разнообразие…

Да спреш! Да спреш да пушиш, да спреш да лъжеш, да спреш да друсаш, да спреш да пиеш, да спреш да причиняваш болка. Все решения за които човек трябва да узрее, които не може да вземе просто ей така, които не може да си наложи. Само при последната зависимост, когато от егоизъм и слабост причиняваш болка на друг човек, само когато си магистрат в разочароването… Само тогава така трайно и осезаемо можеш да видиш damage-а, който причиняваш...

Празният поглед на разочарования близък... Горчивите, с размер на гроздово зърно сълзи на предадения любим... Изкривената усмивка на вече безразличния приятел... Дълбоките бръчки в челото на примирения родител... Извърнатият поглед на познат... Обърнатият гръб... Множеството от обърнати гърбове и бивши... хора в живота ти... Самотата...

Кое може да те накара да спреш да разочароваш? Кой може да те трогне? Какво може да те разтърси? Знаеш ли все още къде да намериш душата си? Съдържаш ли нещо друго освен отрова и комплекси?

А може би просто си поредният талант изпреварил времето си... За щастие все още живеем в свят, който знае и да обича... А в него са ме научили да уважавам чуждата идентичност, но да не толерирам емоционалната инвалидност...

Man you don’t earn my respect! You’re not even close… Talented – may be… Human – may be not enough…  

Ден на сбогуване, ден на раздяла...

 

Дааа.. Има и такива дни. Повече от колкото ни се иска. Понякога повече от колкото мога да понеса. Но и те минават, като всички дни...

Вчера загубих нещо... Даже няколко неща. А днес, днес се сбогувах. Два такива дни подред – изненадващо трудно! И все пак знам, че утре всичко ще е наред.

Какво загубих ли? Загубих надежда... за малко. За миг загубих и позитивното мислене. Но колко му е, при мен тези моменти на умопомрачение не траят дълго. За щастие... И все пак ме заболя... Сбогувах се с един символ, едно обещание, което може би вече не важи... Един спомен, който май наистина ще си остане само спомен, без многоточия... Един миг, който можеше да е мой, но не беше. И една песен, която изтръгна на сила емоциите, който не исках да споделя със света, защото бяха негативни...

С какво се разделих ли? С хора, с живи мечти, с емоции, които нямат аналог. Загубих усещането, че нещата зависят от мен... но само за секунда. И все пак, признавам, много, много рядко има неща, които не зависят от нас. Колкото и силно да викаш, колкото и високо да скачаш, колкото и искрено да се усмихваш, колкото и усилено да се трудиш... понякога не е достатъчно. И мечтата ти остава без теб... или ти без нея?!? Колко неблагодарен може да бъде животът, понякога. Но само понякога...

Сбогува се и с лятото. Отдавна не ми беше било толкова меланхолично, студено и сиво, както вчера. Със слънцето се свиква лесно, а с бурите – никога. Или поне аз не мога да свикна. Е, вчера усетих че губя топлината на летните дни, но какво да се прави. Идва есен и ще се наложи да си намеря човече или мечта, която да ме топли вместо слънцето... Май само когато е лято успявам да си внуша, че съм си самодостатъчна.

Никога не съм се поддавала на подобни емоции и мисли. И сега не го правя – давам им живот само, за да просъществуват един ден, да намерят път извън мен и да умрат с края на деня. Утре... Утре ще бъде твърде слънчево и обнадеждено, за да го мисля. И да вали, и да духа, и да грее... Няма значение. Нов ден – ново начало.

Даже още от днес успях да се намеря. Пак – спокойна, уравновесена, позитивна и усмихната. Вчерашните сълзи родиха днешния ми смях. Вчерашната носталгия – днешният реализъм. А вятърът и дъжда от миналия ден... споменът за тях угасна с първите слънчеви лъчи, които ме докоснаха по днешното лице. Щом слънцето го има и утре, значи всичко ще е ок.

Намерих си и една песничка... Или пък тя ме намери? Goo Goo Dolls – Home. Което ми напомни – в точният момент, на точното място винаги ще се намери нещо или някой, който да те спаси! Да, има и такива дни – на сбогуване и раздяла, но те са твърде малко, за да им отделя повече време от това и повече думи от вече написаните.

В усмихнато очакване на утре... :)

Премълчаването е предателство!

Премълчаването е предателство? Да, за мен е така! Не само лъжата, а и премълчаването... За мен те са с равен знак, еднаква тежест и равни последствия. Щом на моята съвест тежат еднакво, значи така е и за останалите хора. Нали и аз съм човек?!

Премълчаването е предателство?!?!? Нали и то причинява болка, нали и то наранява.. Става ли ни по-малко неприятно като ни обяснят, че не са ни казали защото не сме питали, а не защото е толкова важно? Че са ни спестили гняв, нерви, безпокойство или сълзи... Плачем ли по-малко после? По-бързо ли прощаваме или забравяме? Не! Значи е вярно!

Премълчаването... Какво по дяволите значи това, изобщо? Да стиснеш зъби, когато от устата ти напира да излезе – обичам те или не те обичам вече? Да си прехапеш езика, когато ти се иска да изкрещиш, че нещо не ти харесва? Да преглътнеш горчилката от обида? Да не споделиш... Да пропуснеш да споменеш... Да забравиш... умишлено? Да си съобразителен, благороден или страхлив?

Премълчаването не е ли като да накапеш с нещо върху покривката, а след това да започнеш да мажеш със салфетката върху петното, тайничко, докато никой не гледа... Ако излееш нещо цветно или мазно, петното е голямо и видимо, и неизтриваемо, може да не се изпере... За момента дори не можеш да го скриеш и оставяш предмет – чиния или чаша от горе му, за да не забележи никой какво си сътворил.

И в крайна сметка когато си тръгнеш, на масата, на мястото където ти си седял, под чашата ти някой намира петното и разбира за стореното от теб. А ако покривката наистина не се изпере, петното остава – за винаги...

От това сравнение възникват  два въпроса – 1 не е ли нещо, за което полагаш толкова усилия да прикриеш –  /Не/ маловажно, /Не/ безобидно и /Не/ особено тайно, както един себе уважаващ се лъжец твърди! И 2 – не ти ли става ясно, че в крайна сметка всичко излиза на яве... и петното от вино и премълчаната информация, която не е точно лъжа! Излиза, остава, замърсява, загрозява и съсипва – покривките и отношенията...

Премълчаването е предателство! Твърдя го с увереност, защото познавам вкуса на разочарованието от предаденото доверие. За да не съм голословна – познавам и вкуса на тайната която отлежава на устните ми, тежи на гърдите ми и задавя говора ми... Познавам още и последствията от премълчаването = лъжата за живота и света ми.

Интересно само защо аз успях така бързо да усвоя, че не бива да се лъже и премълчава... Защо така ярко запаметих разочарования поглед, предадените сълзи и фалшивото здравей след моите премълчани тайни... А масово хората забравят какво са причинили впечатляващо бързо и го правят отново, отново и отново. Някои дори живеят така - в мир със себе си и с лъжа на уста... 

Дали ще ме излъжеш или ще премълчиш нещо - аз ще разбера рано или късно! Без значение дали ме мамиш или щадиш – ще ме заболи и няма да ми мине! Не ме интересува дали те е страх или не ти пука! Познавам лъжата, познавам премълчаването, познавам себе си.

На тези които никога не са ме лъгали – благодаря и пак заповядайте! На онези, които ми спестяваха – ще кажа само, че помня! А останалите, които ще продължат да ме лъжат или ще премълчат нещо в бъдеще – нека знаят , че единствените неща, които не прощавам са предателството и неуважението... Последствията от лъжата в моя свят са класика – ‘Дръж се така с хората, както искаш те да се държат с теб!”  + „Убий простака с мълчание” , само че са доста изкривени, пресилени и крайни. Ако предпочиташ да играеш по този начин, с премълчаването... мини в миналото НИ сам и то още сега!