Ден на сбогуване, ден на раздяла...

 

Дааа.. Има и такива дни. Повече от колкото ни се иска. Понякога повече от колкото мога да понеса. Но и те минават, като всички дни...

Вчера загубих нещо... Даже няколко неща. А днес, днес се сбогувах. Два такива дни подред – изненадващо трудно! И все пак знам, че утре всичко ще е наред.

Какво загубих ли? Загубих надежда... за малко. За миг загубих и позитивното мислене. Но колко му е, при мен тези моменти на умопомрачение не траят дълго. За щастие... И все пак ме заболя... Сбогувах се с един символ, едно обещание, което може би вече не важи... Един спомен, който май наистина ще си остане само спомен, без многоточия... Един миг, който можеше да е мой, но не беше. И една песен, която изтръгна на сила емоциите, който не исках да споделя със света, защото бяха негативни...

С какво се разделих ли? С хора, с живи мечти, с емоции, които нямат аналог. Загубих усещането, че нещата зависят от мен... но само за секунда. И все пак, признавам, много, много рядко има неща, които не зависят от нас. Колкото и силно да викаш, колкото и високо да скачаш, колкото и искрено да се усмихваш, колкото и усилено да се трудиш... понякога не е достатъчно. И мечтата ти остава без теб... или ти без нея?!? Колко неблагодарен може да бъде животът, понякога. Но само понякога...

Сбогува се и с лятото. Отдавна не ми беше било толкова меланхолично, студено и сиво, както вчера. Със слънцето се свиква лесно, а с бурите – никога. Или поне аз не мога да свикна. Е, вчера усетих че губя топлината на летните дни, но какво да се прави. Идва есен и ще се наложи да си намеря човече или мечта, която да ме топли вместо слънцето... Май само когато е лято успявам да си внуша, че съм си самодостатъчна.

Никога не съм се поддавала на подобни емоции и мисли. И сега не го правя – давам им живот само, за да просъществуват един ден, да намерят път извън мен и да умрат с края на деня. Утре... Утре ще бъде твърде слънчево и обнадеждено, за да го мисля. И да вали, и да духа, и да грее... Няма значение. Нов ден – ново начало.

Даже още от днес успях да се намеря. Пак – спокойна, уравновесена, позитивна и усмихната. Вчерашните сълзи родиха днешния ми смях. Вчерашната носталгия – днешният реализъм. А вятърът и дъжда от миналия ден... споменът за тях угасна с първите слънчеви лъчи, които ме докоснаха по днешното лице. Щом слънцето го има и утре, значи всичко ще е ок.

Намерих си и една песничка... Или пък тя ме намери? Goo Goo Dolls – Home. Което ми напомни – в точният момент, на точното място винаги ще се намери нещо или някой, който да те спаси! Да, има и такива дни – на сбогуване и раздяла, но те са твърде малко, за да им отделя повече време от това и повече думи от вече написаните.

В усмихнато очакване на утре... :)