Вечерта се промъква като нежелана мъгла... Тъмнината идва – хладна и неискана, обгръща всичко и за мигове изтрива спомена от деня... Слънцето е било – ярко и топло, сякаш преди векове… И сякаш никога повече няма да бъде... Утре е толкова далеч, че се питаш дали някога ще дойде... Днес е тъмно, самотно и студено... Днес е една дълга, дълга нощ...
Най-тъмно става преди зазоряване!
А беше ден и беше хубаво... Лъчите стопляха, думите и те... Прегръдките направо развихряха кръвта в сърцата... Всеки си имаше някого или мечтаеше някого... И мечтаеше да го мечтаят. Взаимността беше истинска или поне възможна. Любовта беше като слънцето – далечна, ярка светлина, която сгрява... Която виждаме някъде там и искаме да догоним... Любовта беше посоката… Небето ни беше граница...
Мечтите са най-близки и възможни преди залез...
И после – мрак. Една студената луна напомня, че някъде там е имало ден, мечти и „винаги двама, винаги”... Човек освен „никога” май не бива да казва и „винаги”... Не защото е невъзможно – и за двете... А защото е човек и няма да може (волево) да застане зад последствията от клетвите си. Иначе, нека вярваме, че има винаги... Ако не вярваме какво ще стане с мечтите ни?!? Какво ще стане с нас?
Човек е толкова голям, колкото са големи мечтите му!
Когато е ден, дори небето да не е ясно, като през лятото, дори слънцето да не блести директно в очите ни, ние знаем, че то е някъде там! Когато е ден , по-далеч или близо има искра и за нас... А щом не виждаме слънцето, но усещаме че е там , сигурно същото важи и за любовта. Трябва да е така, молете се да е така... За всяки от нас някъде има любов – малка или голяма, краткотрайна или за цял живот, платоническа или физическа, дори несподелена... Малкият стремеж да срещнем другиго, да споделим себе си и света си с него, е една от най-големите и достойни за уважение мечти!
Няма малки мечти!
Нощ! Мъгла от тъмнина... Дори да сте двама по принцип , сега сте по един... Когато падне нощта всеки се прибира в своя свят... Малцина са тези, които се прибират заедно в общия си свят... Блажени са тези, които макар и сами мечтаят и чакат идващият ден, за да слеят света си с нечий чужд... Те също ще имат заедност някой ден... Онези които са сами в нощта, обаче, най-трудно виждат идващият ден, най-трудно го изпращат... Самотните нощем, мечтаят най-трудно, но най-сърцато...
Който търси- намира... мечти?!
Слънцето пак си пробива път на разсъмване... Луната отстъпва безмълвно, а тъмнината си тръгва с бяг... Нощта се подчинява на лъчите пълни с човешки мечти... Нищо не е по-силно от тях! А с първата светлинка тежкият спомен от тъмата се изпарява, сякаш никога не е бил... Денят ражда надежда у всеки, слънцето я покълва, а мечтанието й помага да порастне колкото ни е нужно... Ден ! И пак е време за думи, прегръдки и взаимност... Всеки е с някого, или сам, но с мечтата си... Никой не е самотен! Мечтаем по малко,по много, заедно, по отделно, никой не помни самотната тъмна нощ... Слънцето грее за нас и само за нас... А който е само с мечтите си знае, че е най-добре да си остави и една малка мечта за през нощта - до която да легне, с която да се прегърне, до която да се събуди, сякаш не е имало тъма и самота...
Мечтите се сбъдват. Без тази възможност, природата не би ни позволила да ги притежаваме... :)
Няма коментари:
Публикуване на коментар