Хората имаме най-различни таланти... Някои добри, други – не. Те посочват различията между нас, очертават границите на същността ни, спомагат или усложняват делника ни. Жалко е само, когато талантът който най-силно ни описва е с подчертан знак минус... Тогава... тогава оставяме околните с горчив вкус в устата – от познанството с нас, от времето загубено с нас, от енергията изхабена за нас. Тогава и любовта горчи, но не в онзи смисъл...
Силно се надявам, че аз не съм от този тип хора. Не, които нямат негативи, те са не човеци… Но от тези, които не успяват да ги притъпят и да подчертая свой талант с положителен знак. Защо не искам да съм от „лошите”? Просто защото ги познавам... онези талантливите предимно в това да разочароват отново и отново. Да и това е талант, за някои – житейско кредо. Не че не могат да обичат, не че не могат да радват, не че не могат да рисуват, пеят, свирят, създават... Но най-вече успяват да разочароват.
Познавам няколко такива човека. И жалкото наистина е, че могат да те правят и щастлив, могат да творят нещо чрез таланта си, могат да показват близост, да постигат цели, да напредват, да надскачат себе си... Единственото нещо в което не успяват е спорадично, а понякога и често да спестят онзи неприятен вкус в устата на околните, огорчението, тъгата и предаденото доверие...
А какво следва след разочарованието? Всичко намалява - и близостта, и приятелството, и усмивките... Даже любовта намалява... А не е ли грехота да разочароваш до толкова някого, че да задуши любовта си към теб... Да я превъзпита, насили или омаскари в омраза. Звучи ужасно... Звучи... познато. Ето това свещенодействие, този парадокс, този контекст е бил и мой. И на много други, които са или са били влюбени...
Даже съм сигурна, че и в момента някой предава някого, разочарова го и откъсва поредното парче от сърцето му, от обичта му... В любовта хората могат да бъдат разделени на много групи, включително на разочаровани и разочароващи. И после се чудим защо все по-малко хора се харесват и все повече се мразят... В любовта не бива да има такъв нюанс… В любовта трябва да има само… любов.
Талантът да разочароваш... това е един от бичовете на нашият свят. И сякаш губим повече време в това да го възпитаме, заедно с ред други негативи, вместо да го притъпим. Защото не ми се вярва, че можеш системно да огорчаваш някого и да не забележиш. Не вярвам и че не боли, че съвестта мълчи... Просто някой, някога избира по-лесния път и финално, с фанфари, разочарова околните.
Да оформиш този „прекрасен” талант – като болен начин на общуване, като изкривена представа за връзка между двама, като нишка от живота си – може и то без особено усилие. Можеш да го облечеш в съвест, да го гримираш със сълзи, да го оправдаеш със своята болка, да го обосновеш със своите рани и все пак това не те оправдава. Дори не те доближава и сантиметър повече до душевния мир и до един по-смел и непопулярен резултат – да направиш другия щастлив, вместо нещастен… За разнообразие…
Да спреш! Да спреш да пушиш, да спреш да лъжеш, да спреш да друсаш, да спреш да пиеш, да спреш да причиняваш болка. Все решения за които човек трябва да узрее, които не може да вземе просто ей така, които не може да си наложи. Само при последната зависимост, когато от егоизъм и слабост причиняваш болка на друг човек, само когато си магистрат в разочароването… Само тогава така трайно и осезаемо можеш да видиш damage-а, който причиняваш...
Празният поглед на разочарования близък... Горчивите, с размер на гроздово зърно сълзи на предадения любим... Изкривената усмивка на вече безразличния приятел... Дълбоките бръчки в челото на примирения родител... Извърнатият поглед на познат... Обърнатият гръб... Множеството от обърнати гърбове и бивши... хора в живота ти... Самотата...
Кое може да те накара да спреш да разочароваш? Кой може да те трогне? Какво може да те разтърси? Знаеш ли все още къде да намериш душата си? Съдържаш ли нещо друго освен отрова и комплекси?
А може би просто си поредният талант изпреварил времето си... За щастие все още живеем в свят, който знае и да обича... А в него са ме научили да уважавам чуждата идентичност, но да не толерирам емоционалната инвалидност...
Man you don’t earn my respect! You’re not even close… Talented – may be… Human – may be not enough…
Няма коментари:
Публикуване на коментар