Ден на сбогуване, ден на раздяла...

 

Дааа.. Има и такива дни. Повече от колкото ни се иска. Понякога повече от колкото мога да понеса. Но и те минават, като всички дни...

Вчера загубих нещо... Даже няколко неща. А днес, днес се сбогувах. Два такива дни подред – изненадващо трудно! И все пак знам, че утре всичко ще е наред.

Какво загубих ли? Загубих надежда... за малко. За миг загубих и позитивното мислене. Но колко му е, при мен тези моменти на умопомрачение не траят дълго. За щастие... И все пак ме заболя... Сбогувах се с един символ, едно обещание, което може би вече не важи... Един спомен, който май наистина ще си остане само спомен, без многоточия... Един миг, който можеше да е мой, но не беше. И една песен, която изтръгна на сила емоциите, който не исках да споделя със света, защото бяха негативни...

С какво се разделих ли? С хора, с живи мечти, с емоции, които нямат аналог. Загубих усещането, че нещата зависят от мен... но само за секунда. И все пак, признавам, много, много рядко има неща, които не зависят от нас. Колкото и силно да викаш, колкото и високо да скачаш, колкото и искрено да се усмихваш, колкото и усилено да се трудиш... понякога не е достатъчно. И мечтата ти остава без теб... или ти без нея?!? Колко неблагодарен може да бъде животът, понякога. Но само понякога...

Сбогува се и с лятото. Отдавна не ми беше било толкова меланхолично, студено и сиво, както вчера. Със слънцето се свиква лесно, а с бурите – никога. Или поне аз не мога да свикна. Е, вчера усетих че губя топлината на летните дни, но какво да се прави. Идва есен и ще се наложи да си намеря човече или мечта, която да ме топли вместо слънцето... Май само когато е лято успявам да си внуша, че съм си самодостатъчна.

Никога не съм се поддавала на подобни емоции и мисли. И сега не го правя – давам им живот само, за да просъществуват един ден, да намерят път извън мен и да умрат с края на деня. Утре... Утре ще бъде твърде слънчево и обнадеждено, за да го мисля. И да вали, и да духа, и да грее... Няма значение. Нов ден – ново начало.

Даже още от днес успях да се намеря. Пак – спокойна, уравновесена, позитивна и усмихната. Вчерашните сълзи родиха днешния ми смях. Вчерашната носталгия – днешният реализъм. А вятърът и дъжда от миналия ден... споменът за тях угасна с първите слънчеви лъчи, които ме докоснаха по днешното лице. Щом слънцето го има и утре, значи всичко ще е ок.

Намерих си и една песничка... Или пък тя ме намери? Goo Goo Dolls – Home. Което ми напомни – в точният момент, на точното място винаги ще се намери нещо или някой, който да те спаси! Да, има и такива дни – на сбогуване и раздяла, но те са твърде малко, за да им отделя повече време от това и повече думи от вече написаните.

В усмихнато очакване на утре... :)

Премълчаването е предателство!

Премълчаването е предателство? Да, за мен е така! Не само лъжата, а и премълчаването... За мен те са с равен знак, еднаква тежест и равни последствия. Щом на моята съвест тежат еднакво, значи така е и за останалите хора. Нали и аз съм човек?!

Премълчаването е предателство?!?!? Нали и то причинява болка, нали и то наранява.. Става ли ни по-малко неприятно като ни обяснят, че не са ни казали защото не сме питали, а не защото е толкова важно? Че са ни спестили гняв, нерви, безпокойство или сълзи... Плачем ли по-малко после? По-бързо ли прощаваме или забравяме? Не! Значи е вярно!

Премълчаването... Какво по дяволите значи това, изобщо? Да стиснеш зъби, когато от устата ти напира да излезе – обичам те или не те обичам вече? Да си прехапеш езика, когато ти се иска да изкрещиш, че нещо не ти харесва? Да преглътнеш горчилката от обида? Да не споделиш... Да пропуснеш да споменеш... Да забравиш... умишлено? Да си съобразителен, благороден или страхлив?

Премълчаването не е ли като да накапеш с нещо върху покривката, а след това да започнеш да мажеш със салфетката върху петното, тайничко, докато никой не гледа... Ако излееш нещо цветно или мазно, петното е голямо и видимо, и неизтриваемо, може да не се изпере... За момента дори не можеш да го скриеш и оставяш предмет – чиния или чаша от горе му, за да не забележи никой какво си сътворил.

И в крайна сметка когато си тръгнеш, на масата, на мястото където ти си седял, под чашата ти някой намира петното и разбира за стореното от теб. А ако покривката наистина не се изпере, петното остава – за винаги...

От това сравнение възникват  два въпроса – 1 не е ли нещо, за което полагаш толкова усилия да прикриеш –  /Не/ маловажно, /Не/ безобидно и /Не/ особено тайно, както един себе уважаващ се лъжец твърди! И 2 – не ти ли става ясно, че в крайна сметка всичко излиза на яве... и петното от вино и премълчаната информация, която не е точно лъжа! Излиза, остава, замърсява, загрозява и съсипва – покривките и отношенията...

Премълчаването е предателство! Твърдя го с увереност, защото познавам вкуса на разочарованието от предаденото доверие. За да не съм голословна – познавам и вкуса на тайната която отлежава на устните ми, тежи на гърдите ми и задавя говора ми... Познавам още и последствията от премълчаването = лъжата за живота и света ми.

Интересно само защо аз успях така бързо да усвоя, че не бива да се лъже и премълчава... Защо така ярко запаметих разочарования поглед, предадените сълзи и фалшивото здравей след моите премълчани тайни... А масово хората забравят какво са причинили впечатляващо бързо и го правят отново, отново и отново. Някои дори живеят така - в мир със себе си и с лъжа на уста... 

Дали ще ме излъжеш или ще премълчиш нещо - аз ще разбера рано или късно! Без значение дали ме мамиш или щадиш – ще ме заболи и няма да ми мине! Не ме интересува дали те е страх или не ти пука! Познавам лъжата, познавам премълчаването, познавам себе си.

На тези които никога не са ме лъгали – благодаря и пак заповядайте! На онези, които ми спестяваха – ще кажа само, че помня! А останалите, които ще продължат да ме лъжат или ще премълчат нещо в бъдеще – нека знаят , че единствените неща, които не прощавам са предателството и неуважението... Последствията от лъжата в моя свят са класика – ‘Дръж се така с хората, както искаш те да се държат с теб!”  + „Убий простака с мълчание” , само че са доста изкривени, пресилени и крайни. Ако предпочиташ да играеш по този начин, с премълчаването... мини в миналото НИ сам и то още сега!

Моите десет малки (не чак толкова мръсни) тайни

С най-топли чувства към Йоана, която любезно разчеса няколко гънки по сивият ми орган и разрови прашасалите ми спомени! 

1. Започвам от далече... Сигурно имам и по-стари, по-малки и дори по-мръсни тайни, но тази като за първа си я бива. Като ученичка в 101 – во училище в Надежда (всяка тука оставете), може би пети клас се превърнах в комбинативна и завършена лъжкиня. Историята е, както винаги при мен, дълга и сапунена, та ще се опитам да бъда лаконична. Системно лъгах половината си клас – всичките девойки, за едни несъществуващи, влюбени футболисти, за едни неизпратени писма на Английски, за едни чуждоземни пътувания... Надявам се да са простили и забравили, но аз тогава си обещах никога повече да не лъжа / поне не така масово!/ . 
2. Това е добро – никой не го знае. Малко по-късно, когато разбрах, че сестра ми пуши, обзета от ярост и малоумие, реших да проверя и аз каква е хавата. Но вместо като бял човек да поискам от някого цигарка или да си купя, аз се претворих в клошар, изрових недопушен фас / на майка ми или пък на Деница/ от кофата ни за боклук / онази под мивката, повечето я знаете/ и пробвах да пуша. Беше гадно, задавящо, смърдящо, малоумно и паметно! За финал се опитах да подпаля коша с не загасения фас - втора употреба!
3. Тук един повече известен, но доста fun факт – когато не ми се закусваше в 6 сутринта, преди училище / почти всеки път/, изхвърлях филията намазана с *$(#@$*, през прозореца на кухнята. Така доста време, докато не метнах с филията и една доста специфична чиния, която се завърна у нас само след часове в ръката на баща ми. С мистерията покрай това как чинията се е озовала пред блока приключиха и моите анти - кулинарни изпълнения...
4. За първи път се напих от патронче ракия + патронче водка Флирт, на екс, пред дискотека „Никея” в квартала. Бях на 14 или 15, загуби си колана, паднах в тоалетната на заведението и после бях наказана.
5. Пак в 101-во тайно харесвах гаджето на най-добрата си приятелка... И той ме харесваше... А тя – не знаеше. Извинявай, става ли?!!
6. За първата целувка ще кажа, че беше чак на 16, пак на едно култово място в Надежда и с прясно бившето гадже на сестра ми... А за загубената си девственост и смелите планове това да се случи чак на 17... не устисках... :D Но този симпатичен непознат беше мноого готин, да ми прощава ако има кой... :D
7. Страх ме е от високо, от тясно и от това да не се събудя някой ден в гроба си, никой да не знае, че съм там и да няма измъкване. За това искам звънец в „последния си дом” или да ме прахосат... ;)
8. Веднъж изневерих... повече на себе си и по-малко на друг... Бяхме скарани за пореден път и не точно заедно, за милионен... И аз целунах друг човек... На мен така и не спря да ми тежи / защото за мен това е изневяра/, а на човека „до мен” така и не започна да му пука.
9. Не мога да флиртувам или да свалям някого... В същност – никога не съм пробвала, с едно малко изключение. Учител ми беше не кой да е  Йо, а резултатът – повече от успешен, но така и не възприех мантрите на ЙоДа, като времето ще покаже дали съм се прецакала, много...
10. Това трябва да е силно – като за край! ;) Ще бъда мистична все пак, за да ме разберат само познатите... Правила съм някои акробатични, ирационални и екстремни неща, на нетрадиционни места. Не случайно в играта „никога не съм” постоянно СЪМ и пия чашка след чашка... Добре, че не се напивам! За повече инфо по топик-а – заповядайте да поиграем „никога не съм”! I dare you! :P

Да изчезнеш за 60 секунди...

Една минута по-рано...

Мотористът:

Сега ще оставя приятеля ми на другото кръстовище, ще мина през магазина и ще купя нещо сладко. Майка ми обича сладко. Така ще е двойна радост. Утре ще отида до университета, за да се запиша и започва последното голямо учене. Дипломната ми работа, ще превърна в по-голям проект. Може някой ден да го публикуват някъде и даже да стана известен. Тогава ще си купя по-голям мотор, може би – джип. Майка ми ще се гордее с мен.

А ти, успя ли да помечтаеш днес?

Възрастната жена:

На по-малкия ще купя някой голям шоколад, за да не се сърди. Подаръкът е за големия, все пак той има рожден ден. Малко ще си поговоря със съседките пред блока и отивам да нагледам яденето и дядото, да видим кой до къде я е докарал. Ще звънна на дъщеря ми за последни уговорки, а после и на брат й – да напомня и той да купи нещо на племенника си. Утре като станем, след големия празник тази вечер, ще накарам моя дядо да отидем до вилата, да нагледам градината. Скоро трябва да помислим и за зазимяването на къщата.

А ти направи ли своите днешни планове за утре?

Вторият човек на мотора:

Ще й купя роза... Не, по-добре лале... В магазина на ъгъла има чудесни лалета, а и тя ги обожава. Дано ми прости закъснението и вчерашното държание. Човек може да прекали с ревността, но така е когато обича. Дали подозира, че след като завършим ще я направя своя жена. И да не знае, знам че няма да ми откаже. Толкова пъти „обичам те” чух онази вечер, че ми стигат за цял живот. Нямам търпение да я видя вече. Няма да й казвам, че са ме докарали с мотор, за да не се притесни. Обичам я, обичам я... имам нужда пак да й го кажа.

А ти казал днес на най-близкия си човек, че го обичаш?

Детето в колата:

Сега като започне новата учебна година, ще имам само шестици. Така татко няма да се сърди и сърцето му ще е добре. Най-сетне ще тренираме пак с момчетата, ще видят че съм се упражнявал през лятото. Повече няма да се закачам с момичетата в класа, защото мама каза, че съм голям, а големите не правят така. Дано сестра ми не ме издаде, че сутринта не си оправих леглото. Ще й се извиня, че вчера я ударих и тя ще ми прости, нали ми е кака.

А ти поиска ли днес прошка за своите грешки?

Майката – шофьор на колата:

Ще й купя най-хубавата раница и най-модерните маратонки. Обещала съм й. Все пак си го заслужи, изкара страхотни оценки и влезе в най-доброто училище. Ще взема нещо и на брат й, да го помни докато му дойде реда за същото и да е мотивиран. Мъжът ми ще е доволен тази вечер, защото ще вечеря любимото си ястие. Още от миналата седмица ме моли да му го сготвя, а и днес съм в добро настроение... Утре ще довърша отчетите, защото поех ангажимент към шефа. Така ще изпълня всички свои обещание, преди да заминем на море, а след връщането – ще започна на чисто.

А ти изпълни ли обещанията си дадени вчера?

Момичето с колелото:

Ще спря на ъгъла на НДК и ще купя бира, даже няколко. Днес ще празнуваме... че е вторник. Обещах на Х, че ако намеря и 2 лв. на улицата ще ги изпием заедно. Обичам приятелите си, толкова са мили. Обичам да карам колело по улиците на София, особено като знам, че те ме чакат в някоя градинка. Обожавам да се събираме пред Народния или на Седмочисленици. Имам страхотни спомени от работата ни заедно, но ще направим още много, само да стигна при тях. Хубаво е, че ще избегна задръстването... Никога нямам търпение да момента в който ще се видим и ще се забавляваме, всичките приятели, заедно...

А ти спечели ли истински приятели, до днес?

30 секунди преди края...

Мотористът:

Само този светофар да минем и стигаме, този път по-бързо от обикновено. Тъкмо по-рано ще се прибера с хубавата новина...

Възрастната жена:

Защо да не мина между колите, няма да чакам светофара... Бързам, нали ни е празник. Днес е хубав ден и всичко се нарежда добре...

Вторият човек на мотора:

Усещам вятъра в косите си. Живота е хубав когато минава на бързи обороти и си влюбен. Повече газ – по-бързо ще стигна до Нея....

Детето в колата:

Вече ми се спи, но няма да си легна преди да се разбера с кака. Трябва да започна и да чета по малко, но от утре. След това зелено, на дясно и сме в къщи. Какво ли има за вечеря...

Майката – шофьор на колата:

Имам цели 30 минути повече за готвене, добре че нямаше движение. Ще целуна малките, ще си кажем на здраве с мъжа ми, ще звънна на майка и татко да ги чуя. Късен филм и по леглата, че утре ни чака дълъг ден. Обичам си живота....

Момичето с колелото:

Слънчев ден, дълга нощ. Най-много от всичко обичам тези прохладни летни вечери. Бира или мента - ще реша пред магазина. Ще звънна на другите да видя някой иска ли нещо. На връщане – трезва или не съвсем, ще карам колело под звездите. Under the moonlight…

10 секунди...

Мотористът:

Too fast… to furriest…

Възрастната жена:

Тия с моторите са много бесни... но аз ще мина бързичко.

Вторият човек на мотора:

Тази пък баба къде отива сега. Добре, че сме маневрени. Love is in the air!

Детето в колата:

Ще кажа на татко, че вече ще бъда отличник и ще го цункам. И мама и кака ще ги цункам. На червен светофар не се ли спираше...

Майката – шофьор на колата:

Още няколко месеца и сами ще управляваме живота си. Собствен бизнес, нова кола, повече време за ваканции. Май най-сетне намерих баланс в живота си. Щастието е ей зад този завой...

Момичето с колелото:

I'll be there for you... Cause you're there for me too...  lq lq lq Ще мина за по-напряко през Аптека, да не се бутам с хорицата по НДК...

To beautiful to live, too young to die…

Днес, в България, 2010 година никак не е невъзможно да изчезнеш за 60 секунди. За винаги... По пътищата на страната ни останаха много анонимни, непознати, близки хора. Ужасно е, че сме стерилни за случващото се, докато не разберем, че зад кадрите от катастрофа се крие познато лице, приятел, роднина. Живота е безумно кратък, а на нашата географска ширина – безсрамно кратък. И защото не знаеш кога твоите последни 60 секунди ще изтекат, запитай се – остави ли делата си подредени, хората си обичани, мечтите си поне до някъде сбъднати... Утре? Утре няма!

2...

1...

0

R.I.P.

Искам думи, думи, думи...

Не ми разчиташ знаците? Че кой е казал, че съм за четене?!? Казвала ли съм някога, че искам да бъда четена? Аз да не съм книга? А и да съм – да не съм от евтините латино американски саги, префасонирани на романи, които се подаряват за два лева?!?






И какви знаци? Аз не пращам знаци? Най-яркия сигнал, който можеш да получиш от мен е липсата на сигнал... Тълкувай го само по два възможни начина – или не искам да имам нищо общо с теб или искам толкова много, че се престаравам да не си личи! На твой риск може да провериш кое от двете е! Но знай, че аз не съм светофар и не мигам в жълто, зелено и червено, според случая.




Какви сигнали, бе човек? Кой сигнализира в наши дни? Да не би да си пращаме димни кълба от нашия към вашия блок, като индианците? Нали не си мислиш, че още е актуално да подухвам цигарен дим в лицето ти, за да ти покажа, че искам да си легна с теб? Толкова е ретро... Не въртя пръст около чашата с вино, за да ти намекна нещо, не примигвам като нервен покерджия и не си прехапвам устните от желание! Когато искам нещо – взимам го, когато имам желание, намирам начин...




Знаци... Има ги навсякъде и по всякакъв повод. Никак не е лошо да можеш да ги четеш... Има толкова скрито зад ъгъла, толкова магия между редовете... Но четено им не е за всеки, а само за тези с подчертаната сетивност и смелото въображение. В този смисъл, не всеки може или иска да праща знаци... Има хора, като мен, които нямат нужда да сигнализират, защото много по-лесно, по-съществено, по-често и по-искрено говорят.




Ако искам нещо от теб ще разбереш! Ако имам нещо да ти казвам, няма да мине много време преди да го чуеш, от мен! Ако се чудя нещо – ще попитам! Аз съм човек на думите, не на знаците... И макар да не съм особено умела в разшифроването, точно защото не сигнализирам... Макар да не знам много за знаците и никак да не съм се занимавал с твоите, ясно разчитам едно – докато ти сумтиш, намигаш, прокашляш се, докосва, може би намекваш, аз живея живот на думите, каквито очевидно на теб не ти достигат!




Сигналът със средния пръст, онзи със световната слава, знаеш го... За да не го използвам, просто се завърти около орбитата си и отиди някъде другаде, където ще си мълчите и ще сте щастливи в тишината си. Аз мисли не чета! Искам думи, думи, думи...

TRIP

Ден едно:


Само два часа сън. Ранно ставане. Работа – повече от очакваното. Потегляне – по-рано от планираното. Жега, усмивки и вятър в косите. Тройка кебапчета on a highway to hell. Табелката за излизане от София е най-хубавото нещо, което съм виждала напоследък. С нас са храната, ентусиазмът и чувството за хумор. Добави малко бензин, някой друг сандвич и вода, ах - рая е на земята. Шофьорът няма книжка, магистралата – няма „ушеви”, ето че има баланс във Вселената. Багажът е малко, дъждът ни е в повече. Защо патетата НЕ пресякоха пътя е императив и до сега! Един хълм и колата е без душа. В пороя, три гъби се моткат не разбиращо край малък зелен автомобил. След бурята – слънце, живота е розов и Бон Джоуви пак е хитов с Dead or alive. Най-високата скорост ever – 80 км. в час, преко сили. Следва още малко асфалт, най-дългите 50 км. в живота ми и табелата „Добре дошли във Видин”. Тук започва почивката – бири, Passport, слънце, Дунав, нощно къпане и меко, широко легло. Едни се обичат по телефона, други на живо, трети по двама, четвърти – сами. Бърз чат с Италия и Ради, която си сплаща дрехите, „ама не е същото като не сме наблизо” и ‘айде в страната на сънищата.



Ден втори:


„Сто патрона” и „Бяла роза” за добро утро, в седем сутринта. По-късно ще установя, че това е репертоарът на съседите за деня и ще спя под звуците на тая симфония още няколко пъти. В девет вече душата е извън тялото от чалга и решава да тормози околните. Пет телефонни разговора с Малчо докато се излюпи от леглото. Две, три в едно и хайде на вън. Фредерик Бегбеде остава в къщи, защото е преждевременно прочетен. Само френски натуралист от неговия ранг може да ти отклони вниманието от 55 – тото повторение на сръбската класика – „Очи, очи”. На вън – жегица, в душата – смут. Замлъква, след едно кисело мляко, литър водичка и течна „Мура”. Риба няма, водорасли и слънце – колкото ти душа сака. Мрънкалникът е заспал, Малкото е червено като омар, аз съм най-черна и витална. Една пчела се опитва да ми развали кефа с досадното си жило, но след два Алергозана и още литър вода, всичко е ток. Спринт към „Баба Вида”, после - къс пас към леглата. Вечерта започва в осем, след душ и с 5-6 литра бира. Показват ми „истинска цаца”, местна бира, воден ресторант и люлка. Най-идиличните пет минути на люлка в последните години. Небето е близо, звездите са наши... Завършваме с още плаж, джапане в реката, подвизи пред районното в града и легло. Ново легло, ама пак меко и широко. Има справедливост в тоя живот, бе!


Ден трети:




Завръщане. Но преди него – трудно ставане, по-трудно потегляне, кифли, фъч и видинска баница, скъп бензин и по-дълъг маршрут. Вода няма, но музиката е на мах. Безумни са ни шофьорите, прекрасна ни е природата и главният въпрос – взели ли сме прословутите дънки на Мира. Останалите след нас ще събират вещите ни и след месеци. Оставили сме cookies по целия път. Проходи, дерета, тополи и безумно бавен камион по тесния път. След като вчера сме изпреварили трабант, днес успяваме и с една каруца. Ура! Ако не пускаме радио и климатик, вдигаме и 90 км. в час. Но понеже сме музикално настроени и веем ръце през прозорците – 60 км е нашата скорост. Кифлички със сладко, hand made цигари, пак вятър в косите и с „What’s up” на уста. Табелата на Волуяк е посрещната с възгласи и само след 3,5 ч. път сме back to basics.



Бележки:


Дунав е река, а не езеро. Дигата не работи!


Крепостта Баба Вида е по-хубава ДАЖЕ и от Плевенската панорама.


Вени е very рентген, а Румен – just Румен.


Във Видин има крепост, и плаж, и язовир, и парк. А цацата е истинска!


През „Петрохан” няма куки, но като има в София, да не би да ни спряха...


Веднага, когато намериш време, хващaй си багажа, две – три дружки и духвай на някъде, защото нищо не те преражда така като един импровизиран TRIP.

Търся себе си сред другите, а малко, по малко намирам други, в себе си...

Напоследък ми се случват странни неща. Срещи, хора, работа, купони, комуникация, телефони, блогове, бири, истории, драми, пак бири... Попаднах в един водовъртеж от неща, които принципно не правя или никога не са ми се случвали. И си доказвам за пореден път, че е вярно – промяната е хубаво нещо.

По принцип не обичам промените. Никак! Даже съм склонна да се хвана като удавник за сламка и за най-непоносимото, може би болезнено днес, само и само да не се окаже, че за утре нямам нищо – нито план, нито срещи, нито работа. Сега обаче с учудване и лека въздишка установявам, че промяната далеч не е толкова страшно нещо... А колко съм пропуснала докато зацепя...

В ума ми не за първи път се прокрадва и друга идея... Кое е по-хубаво? Да си заобиколен от много приятели, с които правиш обичайните, сигурни и банални неща или да си с малко, не много познати хора и да осъществявате много неочаквани, емоционални и несигурни мигове? Винаги съм се кълняла във важността на първото, но напоследък като че ли се убеждавам в красотата на второто...

Направих някои промени... Аз?!? Невероятно, но факт. Отървах се от много тежести и малко излишен багаж – емоционален и материален. Поставих граници на света си, както никога до сега. Обособих място за себе си, с вип достъп – само за Ива и поотдалечих малко околния свят. Не подозирах, че мога да живея и без да се чувствам длъжна да съм в услуга на обществото... Не ми минаваше през акъла и че самотата може да бъде хубаво нещо... Но все още държа да не е за дълго!

Зад себе си оставих много труд, много говорене / оказаха се думи на вятъра/, много старание, много усилия, много разочарования... Оставих и няколко трупа, но се оказа, че повече не мога да мъкна със себе си и света си, багаж от чужди проблеми, чужди issues и вселени, които не искат да ме приемат каквато съм. Не съм си самодостатъчна, може би за съжаление... Но успях малко да скъсам със зависимостта си от другите, която бе породена от благородни подбуди, но и безкрайно вредна.

Винаги съм била упреквана по един или друг повод, че съм егоист. Със сигурност до някъде е вярно, но си мисля, че и на други дадох много... Значи съм била малко егоист. Е, след като и това беше недооценено и омаловажено, спирам и с него. Сега ще се упражнявам в егоизма, крайността и безпардонността си. Имам от кого да се уча, а и бавно, бавно започвам да осъзнавам ползите от това да си гадно копеле, в моя случай – тъпа кучка...

Има моменти, фактори, хора в живота ми, които никога няма да променят стойността си – значимото си остава значимо. И макар сега да имам малко хора около себе си, знам че са точните. В едно – старите и новите муцуни. Всеки ми дава емоция и вдъхновение, различни едни от други... Палитра от позитивни емоции, които ми влияят много добре. На виновниците – благодаря! На засегнатите ще кажа само – сега съм в егоистичният си период, оправяйте се!

Етапи... В човешкия живот има много и различни етапи... Кога да се влюбиш, кога да завършиш, кога да започнеш да работиш, кога да се ожениш, кога да родиш, кога да се разведеш, кога да станеш егоистичен хейтър... Е, последният настъпи и за мен. Не, не съм се уморила да бъда добра и позитивна... Това никога и заради никого. Просто сега Вселената ще работи за мен, защото ще влагам всичката си позитивна мисъл в посока на своите нужди, мечти и дирения. Отдавна съм го казала и то по съвсем друг повод, но сега добива смисъл – Аз живея един живот, за себе си... Нямам по-голяма кауза от себе си! / за деца е рано/... За това ще живея както искам, ще грабя с пълни шепи и няма да се извинявам на никого!

Оказва се, че докато търся себе си сред другите, малко по малко откривам други, в себе си… I like them all!

Когато на човек му се дослуша чалга...

Когато на човек му се дослуша чалга... Да, на всеки му се случва, не се правете на скандализирани... Та, когато това стане - душата нещо се е разстроила. Едно време мислех, че и слуха и музикалния ти вкус също трябва да са се разстроили, за да слушаш подобни песни, но сега знам, че не е така.


Като казвам разстроила, нямам предвид само в негативен смисъл. Нещо те тормози, нещо те радва неописуемо, нещо се случва в душата ти... Време е за чалга. Който не е го е правил никога, да хвърли първия камък! Съмнявам се да се намери такъв човек.


Май няма друга като тая музика, която да може да се намърда в битието ти, в контекста на дните ти, без да си я канил, без изобщо да я харесваш. Може би за това я наричат клиширано – музика за душата. Има някаква истина в това определение. Ако не докосне никога душата ти пък, не може поне веднъж да не те придружава „на маса”. Значи не останаха социални групи, възрасти и общности, които в един или друг момент да не се докоснат до чалгата.


Когато на човек му се дослуша чалга, я някоя рана е зейнала, я някой си е тръгнал или пък се е появил неочаквано и апокалиптично. Едни я подкрепят с ракия, други със салата, трети – с двете, четвърти я приемат от сутринта и чиста, по цял ден. Въпросът е, че душицата ни си намира кога да си поиска – утеха, разтуха, компания.



Когато на Ива й се дослуша чалга работата е дебела. Обикновено е предизвестено от порой сълзи, океан усмивки или буреносен бяс. Не започва добре, но свършва добре, признавам си - с едно усещане за лекота и покой. Кой да знае, че ще кажа някога това за чалгата... И тя обаче, като всяка брънка от този свят и всеки крайъгълен камък от моя живот си е заслужи признанието.

Когато на човек му се дослуша чалга нещо се е счупило безвъзвратно и непоправимо...



Е, за добро или за лошо – днес на човека му се слуша чалга! Пускай и наздраве!

Искам нещо по ръба!

Винаги, или почти винаги съм била от балансираните, граничещи със скучни хора. Още на 18 се бях пенсионирала и заспивах в 2 часа през нощта, по часовник... Помните ли? Аз – да, а и историята говори... Не, че е лошо, но пак бях от редките, черни овце. Аман с тази моя различност!
Както и да е... Последваха и по-славни дни, в които почти можех да се слея с тълпата от гуляещи, недоспали тийнове. Е, така и не се напих исторически, повече от веднъж, но сега... Да не издребняваме! Беше fun, имаше party, викахме Egészségedre и се правехме на полиглоти на пияна глава. Също се правехме на мармалад, на пастет и други подобни хранителни продукти...
Мина и замина. Не съм на 100 години още, но mode-a ни на живот се промени, а оттам и купоните оредяха. Съвсем! Лошото на закъснелите в съзряването, изцепките или приключването с пубертета / прощавайте момчета/ е, че никога не им минава. И мерака си остава forever.
Така и аз съм една незадоволена мераклийка. Мечтая за още поне няколко бара завършващи с опулен поглед и въпроса „Защо вече вървят трамваите?”, последван от констатациите – „Ама то е светло и е пет часа!” :D:D:D Иска ми се пак да смеся бира, с джин, с водка, с шотове, с още нещо там и да видим какво ще стане... Лелея за една поне, да му се не види, несериозна връзка с много перипетии, обрати, екшън и даже ако трябва - сълзи на края.
Много завиждам, благородно, на смелчаците, които скачат с бънджи, карат мотори, катерят планини или се гмуркат от десет метровата кула в някой басейн. Не бих могла да си причиня нито едно от гореспоменатите, просто защото адреналина при мисълта за тях ми е достатъчен! :D:D:D
И все пак – искам нещо по ръба! Имам нужда от каквото и да е, което може да влезе в една от графите – екстремно или силово. Това ще са моите няколко секунди, мига или дори минути, в които BBB /Big Brother - the Brain/ ще се изключи или ще бъде зашеметен до безсъзнание, за да дам refresh на цялата си, претоварена от мислене, система.
Искaм нещо по ръбааа!!!! Пък! Мхм... Може да взема да заговоря някой непознат, симпатичен младеж на улицата, утре... Едва ли не!




П.с.: Дано не получа сърдечен удар! Но... това е риска на екстремиста! 

Наполовина...

Луната днес е наполовина... Прегърбена, изтъняла, затъмнена... Дори може да се каже, че почти е изчезнала. Да, пак свети ярко, пак се жълтее в небето като огромен слънчоглед, на който, обаче, са му отскубнали почти всички жълти листа...


И как е възможно да се чувствам като тази луна? Наполовина... Не задължително празна, определено не прегърбена – никога и заради никой, но доста изтъняла и затъмнена съм...Може да съм наполовина пълна, но с тъмните сенки на недоволството. Т.е. – акцента е, че съм наполовина!
Какво прави луната когато е наполовина? В единия вариант намалява още повече, в другия – нараства. Това е като спора за чашата – наполовина празна ли е или е наполовина пълна? Зависи от гледната точка. Днес знам, че луната изтънява и утре ще е още по-тънка и слаба. Знам, обаче и че след това идва време да поеме обратно към обемната си същност.
Е, аз към изчезване ли отивам или към завръщане - сега като се виждам, наполовина?!? Ако съдим по редица теории и философии – дали за пиковете и спадовете в икономиката, спиралата на живота или възхода, последван от падение... накъдето и да отивам, после ще следва другата част от кръговрата.
Да, ако отивам към изчезване е утешително, че след това пак ще се появя. Но определено е жалко, ако съм в посока пълен блясък, че ще следва затъмнение... Трябва така или иначе, да се примиря с факта, че както една луна и аз имам своите спадове и върхови моменти, а.к.а. - фази. Човещинка...
Наполовина съм... и за съжаление се чувствам наполовина отрязана или изсипана... Все тая, защото голяма част от Аз-ът ми не е тук и липсата е осезаема. Иска ми се да съм винаги цяла, въпреки хора и случки, за да съм непоклатима. Знам, че е утопия, но това не пречи да ми се иска...
И понеже знам, че така стоят нещата и мрънкането ми няма да ги промени, едва с една трета от себе си взимам категоричното решение – каквото и да става, ще си повтарям, че съм наполовина – пълна, налята, изгряла! Каквото и да казват, особено любими фрази от типа на „Днес изглеждаш ужасно”, „Много си мълчалива” и „Какво ти има”, аз винаги ще съм не добре, не ок, а сууупеееер!
Хайде да видим дали моят инфантилен и инатлив позитивизъм няма да накара земята да се завърти на обратно... Е, ако дори само моето местенце в света се закрепи в баланс или луната вземе да прескочи месец без да стане наполовина, пак ще съм доволна... Много ли искам, а?! Мисля да остана във вечно пълноИвие! ;)