Когато на човек му се дослуша чалга... Да, на всеки му се случва, не се правете на скандализирани... Та, когато това стане - душата нещо се е разстроила. Едно време мислех, че и слуха и музикалния ти вкус също трябва да са се разстроили, за да слушаш подобни песни, но сега знам, че не е така.
Като казвам разстроила, нямам предвид само в негативен смисъл. Нещо те тормози, нещо те радва неописуемо, нещо се случва в душата ти... Време е за чалга. Който не е го е правил никога, да хвърли първия камък! Съмнявам се да се намери такъв човек.
Май няма друга като тая музика, която да може да се намърда в битието ти, в контекста на дните ти, без да си я канил, без изобщо да я харесваш. Може би за това я наричат клиширано – музика за душата. Има някаква истина в това определение. Ако не докосне никога душата ти пък, не може поне веднъж да не те придружава „на маса”. Значи не останаха социални групи, възрасти и общности, които в един или друг момент да не се докоснат до чалгата.
Когато на човек му се дослуша чалга, я някоя рана е зейнала, я някой си е тръгнал или пък се е появил неочаквано и апокалиптично. Едни я подкрепят с ракия, други със салата, трети – с двете, четвърти я приемат от сутринта и чиста, по цял ден. Въпросът е, че душицата ни си намира кога да си поиска – утеха, разтуха, компания.
Когато на Ива й се дослуша чалга работата е дебела. Обикновено е предизвестено от порой сълзи, океан усмивки или буреносен бяс. Не започва добре, но свършва добре, признавам си - с едно усещане за лекота и покой. Кой да знае, че ще кажа някога това за чалгата... И тя обаче, като всяка брънка от този свят и всеки крайъгълен камък от моя живот си е заслужи признанието.
Когато на човек му се дослуша чалга нещо се е счупило безвъзвратно и непоправимо...
Е, за добро или за лошо – днес на човека му се слуша чалга! Пускай и наздраве!
Винаги, или почти винаги съм била от балансираните, граничещи със скучни хора. Още на 18 се бях пенсионирала и заспивах в 2 часа през нощта, по часовник... Помните ли? Аз – да, а и историята говори... Не, че е лошо, но пак бях от редките, черни овце. Аман с тази моя различност!
Както и да е... Последваха и по-славни дни, в които почти можех да се слея с тълпата от гуляещи, недоспали тийнове. Е, така и не се напих исторически, повече от веднъж, но сега... Да не издребняваме! Беше fun, имаше party, викахме Egészségedre и се правехме на полиглоти на пияна глава. Също се правехме на мармалад, на пастет и други подобни хранителни продукти...
Мина и замина. Не съм на 100 години още, но mode-a ни на живот се промени, а оттам и купоните оредяха. Съвсем! Лошото на закъснелите в съзряването, изцепките или приключването с пубертета / прощавайте момчета/ е, че никога не им минава. И мерака си остава forever.
Така и аз съм една незадоволена мераклийка. Мечтая за още поне няколко бара завършващи с опулен поглед и въпроса „Защо вече вървят трамваите?”, последван от констатациите – „Ама то е светло и е пет часа!” :D:D:D Иска ми се пак да смеся бира, с джин, с водка, с шотове, с още нещо там и да видим какво ще стане... Лелея за една поне, да му се не види, несериозна връзка с много перипетии, обрати, екшън и даже ако трябва - сълзи на края.
Много завиждам, благородно, на смелчаците, които скачат с бънджи, карат мотори, катерят планини или се гмуркат от десет метровата кула в някой басейн. Не бих могла да си причиня нито едно от гореспоменатите, просто защото адреналина при мисълта за тях ми е достатъчен! :D:D:D
И все пак – искам нещо по ръба! Имам нужда от каквото и да е, което може да влезе в една от графите – екстремно или силово. Това ще са моите няколко секунди, мига или дори минути, в които BBB /Big Brother - the Brain/ ще се изключи или ще бъде зашеметен до безсъзнание, за да дам refresh на цялата си, претоварена от мислене, система.
Искaм нещо по ръбааа!!!! Пък! Мхм... Може да взема да заговоря някой непознат, симпатичен младеж на улицата, утре... Едва ли не!
П.с.: Дано не получа сърдечен удар! Но... това е риска на екстремиста!
Луната днес е наполовина... Прегърбена, изтъняла, затъмнена... Дори може да се каже, че почти е изчезнала. Да, пак свети ярко, пак се жълтее в небето като огромен слънчоглед, на който, обаче, са му отскубнали почти всички жълти листа...
И как е възможно да се чувствам като тази луна? Наполовина... Не задължително празна, определено не прегърбена – никога и заради никой, но доста изтъняла и затъмнена съм...Може да съм наполовина пълна, но с тъмните сенки на недоволството. Т.е. – акцента е, че съм наполовина!
Какво прави луната когато е наполовина? В единия вариант намалява още повече, в другия – нараства. Това е като спора за чашата – наполовина празна ли е или е наполовина пълна? Зависи от гледната точка. Днес знам, че луната изтънява и утре ще е още по-тънка и слаба. Знам, обаче и че след това идва време да поеме обратно към обемната си същност.
Е, аз към изчезване ли отивам или към завръщане - сега като се виждам, наполовина?!? Ако съдим по редица теории и философии – дали за пиковете и спадовете в икономиката, спиралата на живота или възхода, последван от падение... накъдето и да отивам, после ще следва другата част от кръговрата.
Да, ако отивам към изчезване е утешително, че след това пак ще се появя. Но определено е жалко, ако съм в посока пълен блясък, че ще следва затъмнение... Трябва така или иначе, да се примиря с факта, че както една луна и аз имам своите спадове и върхови моменти, а.к.а. - фази. Човещинка...
Наполовина съм... и за съжаление се чувствам наполовина отрязана или изсипана... Все тая, защото голяма част от Аз-ът ми не е тук и липсата е осезаема. Иска ми се да съм винаги цяла, въпреки хора и случки, за да съм непоклатима. Знам, че е утопия, но това не пречи да ми се иска...
И понеже знам, че така стоят нещата и мрънкането ми няма да ги промени, едва с една трета от себе си взимам категоричното решение – каквото и да става, ще си повтарям, че съм наполовина – пълна, налята, изгряла! Каквото и да казват, особено любими фрази от типа на „Днес изглеждаш ужасно”, „Много си мълчалива” и „Какво ти има”, аз винаги ще съм не добре, не ок, а сууупеееер!
Хайде да видим дали моят инфантилен и инатлив позитивизъм няма да накара земята да се завърти на обратно... Е, ако дори само моето местенце в света се закрепи в баланс или луната вземе да прескочи месец без да стане наполовина, пак ще съм доволна... Много ли искам, а?! Мисля да остана във вечно пълноИвие! ;)
Хубаво е когато човек се чувства така... Свободен, изпълнен с енергия, позитивен и енергичен. Жалко само, че не може да е винаги.
Когато, обаче, те завладее това усещане и рефрена зазвучи в главата ти – не си позволявай да изпускаш мига! Утре може да е късно, после – не е опция, а и сладостта е в припряността. Искам всичко и го искам веднага!
Не веднъж съм обяснявала на тази или онази изтерзана от колебание душа – прави каквото ти се иска и то своевременно. Поредната сентенция изскочила в съзнанието ми, в стил – „нероден Петко” – никога не ползвана от мен, но категорична и упорита. Е, днес разбрах и колко вярна е наистина тя.
Все още не мога да си обясня тази моя, почти паранормална способност, да давам адекватни съвети за никога несънувани, още по-малко преживявани от мен ситуации... И не подозирах колко може да съм права. Може би това е някаква свръх сетивност или изострена съобразителност, не знам, но поне и за себе си разбрах, че работи.
Цял ден с тази песничка в ума и с популярният рефрен на уста. Даже го написах по скайп на една приятелка... „Нее, не ми се прибиираа, ще вървяя под звездиитее...” Това чувствах, това исках и взех, че го осъществих. Подарих си слънчев ден навън, сред мили хора и за десерт повървях под стотиците небесни светулки и прегърбената луна.
Сега знам със сигурност – по-сладко от това някой да ти угоди, е само - сам да си угодиш. Бягство от града, плаж в парка, ледено „Мохито”, разходка под звездите, бира с приятели – каквото ви се прииска, сбъднете си го на момента. Няма друго такова усещане за свобода и покой! Усмивка... Широка! :)
Пак лято, пак Pride и пак хора на които някой и нещо им пречи. Неможе ли за 30 минути гей - България да потанцува, попее и да си покаже дружно носа / не прашките/ на вън - нещо което в ежедневието й е забранено, защото е пълно с тесногръди комплексари? И в прочем, само за протокола - да има такова понятие гей - България на пук на всички мишоци! Те са на масата на която се храните, в кафенето ви, в магазина пред блока, на детската площадка, на НДК, в театъра, в Мола, в Пазаржик, на Благоевград ;) , в Бургас, масово по Варна, в София.
Те са ваши познати, мои съседи, приятели на родителите ви, съученици на децата ви, чичо ви, леля му, племенника й, брат ми... Те сме ние! Хора като "нормалните" хетеро, които не носят табелка на челото си - идиот и не заразяват въздуха с различността си.
Говоря, по-точно пиша от името на хетеро половината си. Да защото имам и друга, от различните. Дори смятам, че всеки човек е би полярен, но това си е моя лична теория. Ако съм права - всеки от нас е нахално различен гей и едновременно - типично нормален хетеро. Ние сме братя беее! :)
Бях на минaлогодишния парад, мисля да отида и на този, ако имам късмет - като медия ;) . Не съжалявам, че взех учатие 2009-а, защото срещнах много познати, подкрепих доста приятели, запознах се с либерални българи от вида -"хетеро", които бяха довели и децата си да видят те, че има равенство, демокрация и търпимост в БГ. Беше празнично, музикално,весело, ведро и даряващо с подчертано усещане за свобода. Искам моите близки, моите деца да познават това усещане. Искам всеки от нас да се бори за него...
Тази година посланието на прайда, т.е. на общността е - обичай равенството, прегърни многообразието. Толкова хубаво и истинско, че всеки път като го чета се усмихвам. Не просто хетеросексуалните, а всички българи имаме нужда принципно да прочетем, проумеем и следваме тази повеля. За това аз ще бъда там. Моите приятели - хетеро, не точно или изобщо, също ще бъдат до мен. Ако успея да домъкна и камерата на телевизията, обещавам да получим и максимално цветен, свеж и реалистичен отзвук от прайда. Защото е време да си кажем истината в очите, за по-глухите да им я изкрещим в ушото - ние сме тук, хора като вас, които обичат, са обичани и имат право на свобода, във всеки нейн смисъл.
И догодина пак! Повторението е... знаете ;)
Ох... за нещо ми се пише... В същност ми се пише за много неща... Но напоследък така ме завъртя живота, че само снимам с поглед случки и послания, без да имам време да ги осмисля, камоли да ги опиша... Нямам против хауса, но ми се иска да си припомня и да разкажа много мигове от последните две седмици... а просто немога да ги подредя.
За пръв път започвам да пиша без предварителна идея и заглавие... Е, може би за втори, но като цяло е рядкост и сама си се чудя... От къде да започна, как да не пропусна нещо и с какво да завърша? И накрая - да съм кратка, за да не заспя докато го пиша това, а и да има ндежда и някой друг да го зачете, все пак...
Та - разхвърляно и на кратко - смотах сесията в университета, прегазвайки собствените си цели и няколко преподавателя, клякайки пред една "даскалка", притичвайки през самите изпитни дни и озовавайки се във ваканция. Междувременно на майтап ме взеха на стаж в BTV, което си беше отколешна моя мечта и на няколко пъти изпуснат шанс, и все пак възможност, за интервюто за която закъснях с цели 20 минути, а пак ме избраха... Шанс или провидение? :)
Аз, която бях загубила надежда за динамично ежедневие, журналистическа кариера, интересно лято и екшън... Аз, която мразя репортерството почти толкова, колкото инцидентното, но наложително общуване с непознати... Аз, същата - в нюзрума на една от най-големите национални телевизии, сред множество непознати колеги - стажанти, на една нога с известни и именити репортери, журналисти, продуценти... В непрестанно тичане, непрестанно учене, непрестанно - навън и почти никакво - вкъщи, живея на високи обороти, както не съм си и представяла. Едва смогвам да поспя, нямам връзка с датата и часа, почти не се виждам с приятелите си, родителите ми не ме познават вече / едва ли не/ ;) ... Въобще - положението е натоварено, хаотично и диво. Нещо доста нетипично за човек като мен, който обича солидната земя под краката си, покоя и стабилността.
Сега усещам живота с пълна сила... Като че не съм живяла до сега... Ако съм знаела по-рано...
Сега ще изглеждам като някаква мърда, в миналото си... Не съм била! Пак имаше интересно и динамично... Но сега прескочих високата за мен бариера на общуването с непознати, завърнах се и към вкуса на ежедневния екстремен труд... Бях забила, а сега съм на 5-та скорост и нямам спирачки... Хубаво е!
Да, екшънът до някъде ще намалее след Септември, когато свършва стажа и не смятам за реалистично да си мисля, че ще ме вземат на работа... Но няма да и не съжалявам дори за един миг отдадено време на това, което всички знаем като - телевизия, а всъщност е една машина за въображение, идеи, послания и константно учене. Ще грабя с пълни шепи, ще пия с широко отворено гърло, ще газя в дълбокото без любимите ми водоустойчиви, рибарски ботуши от скрупули, компелкси и предрасъдаци, които обикновено обувам във "вражеска" обстановка.
Само съжалявам за всички идейки, хрумки, моменти и случки, които ежедневно ме срещат и провокират, а няма да успея да запомня и/или опиша... Толкова много ярки цветове и пъстри думи, а толкова малко време за да ги осмися. Предполагам, че и на тях ще им дойде времето, особено ако пак попадна в безвремието на безработицата... За сега мога само да попивам, като гъба - дъжда наречен живот, който ме залива безпощадно, ежедневно и поройно... Капки хора, капки мигове, капки случки, капки дни... Let it rain!!! Let it rain on me!
Да си работлив е добродетел... Именно в наши дни! Да имаш ентусиазъм да се трудиш, да успяваш да изхраниш себе си, близките си, децата, да отделяш по няколко прилични часа на ден, за мислене, съобразителност и надграждане...
Да си работохолик е недостатък! Особено в наши дни! Да не успееш да създадеш дом и семейство, за сметка на кариера, да си "заринат" с пари, но лишен от човешки контакт, да си успял в бизнеса, но провалил се в социалния живот...
И двете теории са верни за мен, адекватни и актуални. Занимавам се с този въпрос, защото се свършиха приятелите, роднините, колегите от вуз-а и дори познатите, с които да мога да се видя за час, веднъж в месеца, защото всичко що мърда бори кризата с труд... Еждневен, еженощен, ниско платен, някой път - неплатен, тежък, нездравословен, константен... Почти няма такива и които да работят нещо, което поне малко им харесва...
Това май, за мен, ще се окаже не криза - икономическа, а ментална... Къде ви е акъла бе хора?!?! Не , че нещо... Знам, че е тъпо аз да надавам глас, като професионален безработник, вече почти година, но виждам нещо странно, тъжно и тенденциозно от погледа на страничен, вярно пасивен, но - наблюдател.
За какво ви е живота, ако го пропилявате в опит да поставите рекорд, за най-дълга смяна издържана от човек, без да припрадне два пъти? За какво ви е здравето, ако се докарате до там от работа, че сте болни и немпожете повече да се трудите? За какво са ви парите, ако така и така не покриват нуждите, и дълговете ви, но изцеждат жизнените ви сили, и утрепват социалният ви живот? Нали работим, за да ядем, да се облечем, да можем да се лекуваме, ако се наложи, да купим играчка на детето, веднъж в месеца да си позволим по-разточителна вечеря с приятели, да имаме за бира с дружките няколко дни в седмицата и да изживеем старините си достойно, със заслужената пенсия?!?! Човещинки...
Е, пари те ви, които не стигат и този месец за половината от необходимото, които очаквате да доживеете след 2-3 месеца, които трябва да ви позволяват "глътка въздух" от труда, всъщност ви взимат здравето... и личния живот... и времето... и младите години... За какви пари точно работите, за какво точно, за кого и за чий *уй е постоянно?!??!
Защо не сте на трудов договор? Защо не ви осигуряват редовно? Защо ви осигуряват на 4 работни часа, като работите на 15? Защо работите по 15 дни плътно, вместо 2 на 2, за да отмените колежките си, излизащи във ваканция и евентуално да дочакате своя ред? Защо работитте за подобни работодатели, за чест и слава, за смешни пари, за далечното, необозримо бъдеще и до смърт?
Нямам предвид да не работите, но го правете грамотно, разумно, съзнателно, с разбиране за целите и задачите, които си поставяте, и за системата, която вместо да накарате да работи за вас, позволявате да ви експлоатира, заробва и разболява! За пореден път - нямате по-голяма кауза от вас самите, собственият ви живот и пълноценното си съществуване!!!! Което не се случва по този начин, няма и да се случи...
Джа! Basta! Ya! Стига с това идолопоклоничество, край с издигането на парите в култ и отлагането на живият живот за утре, защото днес не се е получило, има криза, бизнесът на шефа ни буксува, колежката е болна, колегата е в отпуск, някой нещо го сърби... Вземете се в ръце и поне ако не постигате програма максимум, не се задоволявайте с мухлясалия минимум, който съобразителните хора ви предлагата, а вие като овце - преглъщате...
Този пост е за незабравилите себе си, за смелите, за все още мислещите, за интелигентните, за съобразителните, за дръзките и незакрепостяемите...
Вдигам палци за момичето, което каза „да” на обедната почивка, която й се полага... За момчето, което каза „не” на държавната кариера, защото е куха и крепостническа... За човекът, който каза „не” на робуването... на правила, системи, ограничения, робовладелци – работодатели, трудът за слава, за малко пари и до смърт... За човещинките...
Спри да планираш!
Спри да мислиш!
Това са фрази, които все по-често чувам около себе си, за себе си... Това са мисли, които все по-често ме навестяват...Грешно ли е, че съм каквато съм - мислеща... Вредно ли е?
С времето май започвам да се убеждавам, че е така... Че има някаква грешка в софтуера ми, която не ми позволява да се насладя на хубавото, да греба с пълни шепи от щастието, да съм спокойна, уравновесена и позитивна... За последното имам и "формулата на Петя", един неизвестен за вас феномен = термин, който някой друг път ще изясня, но и тя не ми върши работа в момента... Да, продължавам да отделям на яда и лошото, по не повече от 10 минути на ден, но не в тях се крият проблемите ми... И така и не си помагам.
Искам да намеря баланс, със света, в себе си, в живота си... И някакви хора, не мога да кажа - по - щастливи или спокойни от мен, но близки, ми повтарят - Спри да мислиш! Спри да планираш!
Но как да стане, като цял живот съм учена на обратното... Или по-точно, съм съществувала на този принцип... Това да мисля и да планирам, то е по-силно от мен... И то е, или беше, което ми даваше баланс и спокойствие... Но не и сега.
Няма драма, нищо чак толкова лошо не ми се е случвало на последък, но пак нямам покой. Не спира да ме тормози мисълта, че нещо в мен не е наред, защото искам, а не успявам да бъда толкова спокойна, над нещата, съвършен непукист или щастлив мечтател, какъвто бях като дете, каквито са много хора около мен. И понеже изглежда лесно, розово и хубавко от страни - искам и аз! Искам и аз да бъда безгрижна...
А незнам дали го мога, пък и ако го мога - дали в същност ще е толкова хубаво, колкото изглежда от страни... Всички знаем, че като забраненият плод, чуждото и непознатото, също е най-сладко... Може би, докато не го опиташ ти. Да можех да се спра, да не мисля за малко, да не планирам за кратко, щях да разбера и да намеря отговорите.
Знам, че началото на решаването на един проблем, се съдържа в това да го осъзнаеш и да започнеш да говориш за него. Това и правя. На това се надявам. Не, че не са останали чужди проблеми за решаване, с които обикновено се занимавам, не че и аз нямам императиви пред себе си, но някак забелязвам, че наравно с всичко друго, и този проблем остава на дневен ред. Съветите да не мисля толкова много, ако може и да не планирам, отекват в съзнанието ми всеки ден, все по-силно, всеки нов път, когато ги чувам... Може би, наистина има нещо там... Може би са прави... Искам или да спра да мисля по въпроса и да си повярвам със същата сила, както преди години, че само аз знам кое е добро за мен, или да съумея да опитам безмислието и безплануването, за да знам какво е, добро ли е...
Колкото и да е невероятно за мен, с годините се научих, въпреки същността си на егоист и инат, да допускам и чуждото мнение за меродавно, да вярвам, че има и друга страна на монетата, и друга истина, освен моята... За това, подвластна на обективната аналитичност, допускам че и тук, в тези зебележки, препоръки, съвети ако щете, има зрънце истина, достоен чужд опит, добронамереност... А може би просто им завиждам, неблагородно, за способността да живеят по начин по който аз не умея - без ограничения, без обещания, без задръжки, без клетви, без зависимост от хора и ситуации... Нещо което не познавам, но обиквам все по-силно от позицията на наранявания, страдащ, неудовлетворен мислещ...
Задънена улица, а? Ми лесно е, ще каже някой - просто спри! Но за мен е направо непосилно. Ако някой не беше измислил съня, не е ясно кога мозъкът ми щеше да си почива от мисли - обичам да казвам аз... И не е случайно! Наистина само когато заспя, след дълга борба с планове, спомени, идеи, почивам пълноценно от продукта на мозъка си. Не че не сънувам... Като фабрика за цветни, футуристични, черно - бели, абсурдни сънища съм... Но поне тогава не усещам това да ми тежи... И с първия лъч на слънцето, пробил някак през пердетата, проклетата машинка за мисли започва да работи отново и отварям очи. Съвет - ако сте близо до мен в първия половин час след ставането си, бягайте бързо към кафето и цигарата преди да съм ви уадвила в словесен порой. Много са пострадали от това, малко са преживелите го повече от веднъж... :D
Та на проблема... Да спра да мисля! Да спра да планирам! Опитвам се, не е като да не е... Някой път по-успешно от другия... Но като цяло - не особено. Е, старите хора са го казали - който търси, намира. Та и аз така. Търся ли търся, себе си, покоя, щастието, душевният мир и тишината. Търся и отговорът на този въпрос - да съм каквато съм, кавото и да пожъна от това или да се вслушам в хора от приятелски гласове, със солист - моят вътрешен? Който знае отговора - да пише! Който може да не мисли и да не планира, а да живее по течението - да пише! Който е оживял след метаморфозата от мислещ към безхаберен /може би твърде силно/ - да пише! Особено последният!
Искам отговори, искам ги сега. За да мога спокойно да продължа... На пред, или на вътре към себе си!?!
Има хора, които веднъж влезли в живота ти, никога повече не излизат от него... Защо по дяволите?!?! Това може да бъде толкова тежко, едновременно досадно, до някъде лицемерно, но и привързващо и все пак - непрестанно напомнящо... нещо между нас беше, но вече не е! Присъствието на такива ходещи и говорещи спомени, на такива сенки от минали грешки винаги те кара да съжалваш за пропуснатите шансове, неказаните думи, непремълчаните обвинения, клетвите, сълзите, неоправданите надежди... Тежко е , че има хора, които остават до теб, но някак си - не точно...
Има хора, които веднъж влезли в живота ти, никога повече не излизат от него... Какво пък толкова??? Все пак това е по-добро от постоянното текучество на различни муцуни, които взимат много, а не е ясно какво дават и задължително си тръгват с част от теб... А иначе, ако все пак останат на близо, част от сърцето ти, мечти и идеите ти, макар вече чужди, ще са на една ръка разстояние... Май по-хубаво от това да не знаеш "какво щеше да бъде ако...", е да знаеш какво е, че е истинско, макар ти вече да не си част от него... Какво като не за теб, все пак мечтите се сбъдват... за накои... И ти си на първия ред, за да гледаш шоуто, а не си някои окаян самотник с много бивши приятели, стари любови, неосъществени идеи, редом до недоказани теории за нещата от живота.
Има хора, които веднъж влезли в живота ти, никога повече не излизат от него... И слава богу! Остават забавни познати за по чашка или лаф, добри приятели - за трудни и слънчеви дни, полезни връзки - за черни дни, бивши гаджета - за спомняне, необяснима близост, утеха, колективен присмех над отминалите общи драми... Ако нямаш късмет, в подобна форма може да остане и някой от най-важните ти хора, дори най-важния, но шанс... Все пак ако той/тя е твоя човек, не е ли по-добре да го имаш под някаква форма до себе си, от колкото само като спомен?!?! Отговорът тук неможе да бъде еднозначен... Остават старите ви навици, но в общото ви , преди "цяло време на света", сега се наместват работа, приятели, странични занимания, нови тръпки, семейството, животът... И някак нищо не е същото... И все пак, все още сте близки... Остават старите смешни разговори, забавни вечери, изпращания до дома, по телефона, ранни звъненния преди изгрев слънце при драма и проблем, доверието, особеният пламък в пресрещналите ви се погледи... И някак нищо не е същото... И все пак, все още сте двама...
Кофти страна на нещата е, че остават общите ви лоши спомени, слабото, но все пак осезаемо очакване за близост, нежност, отговорност, значимост един към друг... И някак нищо не е същото... Единият вече не чувства толкова отговорност към другия, защото си има трети... Следват разочаривание, яд, сълзи и сякаш емоцията помежду ви, надеждата за многоточията между двама, не загасват, а се засилват с времето... За единия, може би и за двама ви...
Имах те! Обичахме се... Загубих ние-то, но все пак останах с част от теб... Сега си тук, до мен, понякога... Друг път съм сама... И някак нищо не е същото... Но все пак още си на близо, което ме прави по-пълноценен и по-малко нещастен човек... е, и малко по-малко щастлив!
Не те загубих напълно и след като влезе в живота ми, повече не излезе... Слава богу! И все пак, някак винаги ми е тъжно край теб! :/
Не пиша за последния обрат... Не смея! Не мисля, а гледам и да не говоря... Не е защото ме е страх, че ще звуча шизофренично. А така или иначе живота все се мени... Но просто ме е страх, че утре няма да го бъде. Почти съм станала суеверна... Не принципно, но поне по отношение на личния си живот и последната си, вече почти 9 месечна, връзка. Това не е страхът на незнаещия, а на обичащия. Искам всичко да е така хубаво както вчера и по никакъв повод- така гадно, както преди седмица. Или преди да се срещнем... Суеверието е първата ми мисъл сутрин... Ако кажа на някой, ако се зарадвам, ако го изрека, може да се счупи... Вместо първата ми мисъл да е за човека до мен, тя е за страха... от неизвестното, което почти сигурно виждам като негативно. Това ли е суеверието? Страх от неизвестното? Аз принципно съм смел човек, но не и сега... Не и след всичките бури...
Какво му е суеверното ли? Имам гениалната мисъл, че ако се похваля с радостта си и влюбеността си на определени хора, ако напиша нещо хубаво, радостно тук и край... Както предния път... И по-предния... Пример - Имам една приятелка, за която темата за моя личен живот е неприятна... Няма значение с кой съм и какво се случва... Ако е хубаво, а не е свързано с нея - лошо... И точно защото така стоят нещата, тя беше първият човек, който разбираше за промените и обратите... И точно заради лавинообразното сриване на позитивното в света ми, след разговорите с нея, сега не смея да й говоря за това... Изобщо - да говоря с нея... Почти усезаемият страх е, че кажа ли й, всичко пак ще се преобърне... А аз немога повече, не искам... Искам само да бъда щастлива... Същият филм е и с блога, предполагам схванахте... Ако не - вижте историята на моите постове и ще ме разберете.
Аз съм малко щастлива... Не смея да кажа - много... Мъничко само... Та няма нужда вселената да се занимава с моята светла личност и да рови в света ми... Само малко съм щастлива... И като на всеки малко щастлив човек, ми се ще да крещя колко ми е хубаво в същност, да се виждам с хора, да говоря за това, да им се усмихвам, да ми се радват и те... И навсякъде там, да не съм сама, а с моя човек! Знаете защо казвам човек... За мен само човека е важен, не другите детайли като цвят, пол. вяра и произход... ;) Моят човек ме прави малко щастлива и това е... Е аз щастлива ли да съм или суеверна, за да съхраня мига... А може ли и двете??? Чувствам се като балансиор с прът, ходещ по тънко въже, който се клатушка ту в едната, ту в другата посока. Искам само малко да съм щастлива... не като време или като емоция, а като вибрация към света и околните, така че никой, нищо да не забележи... И да не поиска да ми ги отнеме - моят човек и моето незначително, усмихнато днес...
п.с: Хайде дано този пост да не е камъчето, което пак ще ми преобърне каруцата... :/
