Спри да мислиш!
Това са фрази, които все по-често чувам около себе си, за себе си... Това са мисли, които все по-често ме навестяват...Грешно ли е, че съм каквато съм - мислеща... Вредно ли е?
С времето май започвам да се убеждавам, че е така... Че има някаква грешка в софтуера ми, която не ми позволява да се насладя на хубавото, да греба с пълни шепи от щастието, да съм спокойна, уравновесена и позитивна... За последното имам и "формулата на Петя", един неизвестен за вас феномен = термин, който някой друг път ще изясня, но и тя не ми върши работа в момента... Да, продължавам да отделям на яда и лошото, по не повече от 10 минути на ден, но не в тях се крият проблемите ми... И така и не си помагам.
Искам да намеря баланс, със света, в себе си, в живота си... И някакви хора, не мога да кажа - по - щастливи или спокойни от мен, но близки, ми повтарят - Спри да мислиш! Спри да планираш!
Но как да стане, като цял живот съм учена на обратното... Или по-точно, съм съществувала на този принцип... Това да мисля и да планирам, то е по-силно от мен... И то е, или беше, което ми даваше баланс и спокойствие... Но не и сега.
Няма драма, нищо чак толкова лошо не ми се е случвало на последък, но пак нямам покой. Не спира да ме тормози мисълта, че нещо в мен не е наред, защото искам, а не успявам да бъда толкова спокойна, над нещата, съвършен непукист или щастлив мечтател, какъвто бях като дете, каквито са много хора около мен. И понеже изглежда лесно, розово и хубавко от страни - искам и аз! Искам и аз да бъда безгрижна...
А незнам дали го мога, пък и ако го мога - дали в същност ще е толкова хубаво, колкото изглежда от страни... Всички знаем, че като забраненият плод, чуждото и непознатото, също е най-сладко... Може би, докато не го опиташ ти. Да можех да се спра, да не мисля за малко, да не планирам за кратко, щях да разбера и да намеря отговорите.
Знам, че началото на решаването на един проблем, се съдържа в това да го осъзнаеш и да започнеш да говориш за него. Това и правя. На това се надявам. Не, че не са останали чужди проблеми за решаване, с които обикновено се занимавам, не че и аз нямам императиви пред себе си, но някак забелязвам, че наравно с всичко друго, и този проблем остава на дневен ред. Съветите да не мисля толкова много, ако може и да не планирам, отекват в съзнанието ми всеки ден, все по-силно, всеки нов път, когато ги чувам... Може би, наистина има нещо там... Може би са прави... Искам или да спра да мисля по въпроса и да си повярвам със същата сила, както преди години, че само аз знам кое е добро за мен, или да съумея да опитам безмислието и безплануването, за да знам какво е, добро ли е...
Колкото и да е невероятно за мен, с годините се научих, въпреки същността си на егоист и инат, да допускам и чуждото мнение за меродавно, да вярвам, че има и друга страна на монетата, и друга истина, освен моята... За това, подвластна на обективната аналитичност, допускам че и тук, в тези зебележки, препоръки, съвети ако щете, има зрънце истина, достоен чужд опит, добронамереност... А може би просто им завиждам, неблагородно, за способността да живеят по начин по който аз не умея - без ограничения, без обещания, без задръжки, без клетви, без зависимост от хора и ситуации... Нещо което не познавам, но обиквам все по-силно от позицията на наранявания, страдащ, неудовлетворен мислещ...
Задънена улица, а? Ми лесно е, ще каже някой - просто спри! Но за мен е направо непосилно. Ако някой не беше измислил съня, не е ясно кога мозъкът ми щеше да си почива от мисли - обичам да казвам аз... И не е случайно! Наистина само когато заспя, след дълга борба с планове, спомени, идеи, почивам пълноценно от продукта на мозъка си. Не че не сънувам... Като фабрика за цветни, футуристични, черно - бели, абсурдни сънища съм... Но поне тогава не усещам това да ми тежи... И с първия лъч на слънцето, пробил някак през пердетата, проклетата машинка за мисли започва да работи отново и отварям очи. Съвет - ако сте близо до мен в първия половин час след ставането си, бягайте бързо към кафето и цигарата преди да съм ви уадвила в словесен порой. Много са пострадали от това, малко са преживелите го повече от веднъж... :D
Та на проблема... Да спра да мисля! Да спра да планирам! Опитвам се, не е като да не е... Някой път по-успешно от другия... Но като цяло - не особено. Е, старите хора са го казали - който търси, намира. Та и аз така. Търся ли търся, себе си, покоя, щастието, душевният мир и тишината. Търся и отговорът на този въпрос - да съм каквато съм, кавото и да пожъна от това или да се вслушам в хора от приятелски гласове, със солист - моят вътрешен? Който знае отговора - да пише! Който може да не мисли и да не планира, а да живее по течението - да пише! Който е оживял след метаморфозата от мислещ към безхаберен /може би твърде силно/ - да пише! Особено последният!
Искам отговори, искам ги сега. За да мога спокойно да продължа... На пред, или на вътре към себе си!?!
