Иде Рок лято, ей!

Толкова яко! Толкова яко! Толкова яко! Иде рок лято, ей! Слухове, слухове, ма накрая наистина излиза очарователната информация, кои рок динозаври ще ни пометат и тази година. Йес! То не Металица, то не Мйегадйет, та даже Рамщайн и Стоун Соуър... Лелеее.. И бащата може да заведа, да си ги види от близо швабите - любимци. Е как да не му се живее, мисли позитивно и твори на човек, при подобна перспектива. Добре, че я има  музиката, основен двигател на моето съществувание, за да не забравям колко хубав, цветен и позитивен може да бъде животът. Много важният пропуск в таз годишният ми wish-лист е да отбележа ходенето по концерти, но това каточели няма значение, защото подобно преживяване не си спестявам за нищо на света. Няма цена която да ме спре да си подаря подобен миг и идеята дори ме мотивира всячески да работя, за да мога да си го позволя... Въобще рок преживяваният не са в списъка, просто защото те са нещо като въздухът - без тях не мога! Ех, да, работа ми липсва хораааа.... Лошо, защото няма да си простя пропуск от калибъра на AC DC и Sonysphere Festival!!! Стискайте ми палци, аз стискам също и моменталически се заравям в jobs.bg, защото ей къде е май, зад ъгъла и няма време за губене. Съжалявам ако съм досадила със споделянето, но това е възторг, който немога да побера в себе си. Rooooock Ooooon, people! (rock)

„Щом пълзиш като червей, не се сърди, че са те настъпили!“

Чудна мисъл на Чудомир... Нищо не е случайно, а? ;) Но най-изненадващото е, че малко хора я знаят, а още по-малко - живеят по тази гениална повеля. Пълно е с червеи... По-малки, по-големи, по-тънички или къси, някои - дебели и космати, направо цели гъсеници. Има ги навсякъде, включително в живота и света ми, което ме прави особено чувствителна по темата за червеите и техните претенции. И най-лошото - имам приятели с подобни характерови измнения, за щастие - повечето от тях - бивши. Не, не говоря за бивши гаджета, а за бивши приятели /за съществуването на подобни не допусках до едно време, но сега съм на ясно че ги има, даже преобладават/. Приятелите, истинските, останали до теб по-дълго са рядкост и ценен дар, с който не всеки може да се похвали.

Обратно на въпроса... Да, за протокола, аз съм от онези писачи, който имат навика често да се отклоняват от темата, но какво да правя с всички тези летящи из главата ми идеи. Хубавото е, че бързо се връщам в релси... Та мисълта ми относно претенциозните Чудомирови червеи беше - не ги харесвам, трудно ги понасям, едва ги търпя до себе си, рядко им спестявам каквото имам да кажа. Последното важи принципно за мен! И така - не стига, че са мазни, грозни, слузести, провиращи се между кал и буклуци, но се изживяват като нещо по-особено от околните буби / разбирай другите хора/, имат претенции, изживяват драми, очакват съчувствие и вечна прошка. Мислят си, че могат да имат приятели и да бъдат приятели... Помислете пак, безгръбначни! 

Обръщам внимание, че биологичният вид - червей няма мозък, но за сметка на това има само един телесен вход/изход, което автоматично ви навежда на мисълта, какво се случва в тази уста... Гадни неща! Бонусът при хората - червеи е че имат мозък, което може да доведе до невероятни бели, а вторият "плюс" - че от мръсната им уста излизат и думи, които могат да заблуждават, да подвеждат, да лъжат, да омайват, да нараняват... Абе, на кратко казано, да те омажат в... нечистотии. Теб и животът ти! Не искаш подобен червей до себе си, вярвай ми!

Е може да не искаш, но имаш... Гарантирам. То тези са повече от обикновените хора, да не ги обобщавам като нормални, че и този вид е дефицитен в наши дни. Малко наблюдтелност, съчетана с мълчание и осторожност, може да ти ги покаже, тези твои дружки - червейчета, още тази вечер, на по бира с "приятели". Ако си зарибен по каузата, хуквай веднага на там, и стреляй на месо след като се ориентираш кой, кой е. Алтенативата - сладкодумието им и  манипулативната им природа, защото все пак са човеци, ще ти омотае кабелите и бързо, бързо ще те заблуди... Лошо... Но, както и да е, оправяй се някак с твоите си проблеми, защото егоизмът в мен проговаря и спирам да те спасяв, за сега... ;)

Целта на това ми писание е друга. А именно - да се обърна към тези плужеци, за да изкарам най-сетне от себе си, таените с години ненавист и възмущение от същността им. Вижте мили мои, Чудомир си го е казал повече от добре: „Щом пълзиш като червей, не се сърди, че са те настъпили!“. Защото сте много добри в пълзенето и завирането в чуждите животи, и проблеми, но като ви настъпят в крайна сметка, което уверявам ви е неизбежно, врещите като един друг биологичен вид, далеч от вашата природа. Котката си има опашка, запомнете го. И няма вариант да съществувате нахално, паразитно в живота на други хора и да не ви се случи този злощастен край. Пък и, поемете последствия от действията си. На всички ни се налага, животът ни го налага, няма измъкване. Щом сте ниски, мазни, нечистоплътни, безхарактерни, провиращи се на всякъде, слузести и безгръбначни, логичното продължение е да бъдете и -  настъпени. 

Приемете съдбата си с достойнство, като тълкуванието на последната думичка можете да намерите в Български тълковен речник или Уикипедия! И не забравяйте от къде сте тръгнали, защото пак там ще се върнете - в калта, каналите, нечистотията, нечовешкия натюрел. Вариант за спасение има - крийте си се в пихтиестата маса от която произхождате, по-ниски от тревата и - без много, много да шавате. Поне около мен - не! Писнало ми е от безумното общуване с ваши родственици и всичките "лайна" в които съм се оказвала заради тях. Писнало ми е от безхарактерните ви изпълнения, гнилото примирение, мижитурските физиономии, лицемерните извинения и това , че никога, за нищо неможе да се разчита на вас! От подобни индивиди около човек започва да мирише на нещо - нередно, кофти, старо и умиращо. Аз предпочитам да ми мирише на цветя! :)

пс: С поздрав към всички писали се някога за приятели - червейчета, пропищели, че съм ги настъпила. Извинявам се, но с голямото ми сърце и голямата ми уста, вървят и един чифт големи крака! :)

Среднощно пробуждане

На първи март, 2010 -та, в почти един часа през нощта или рано сутринта, моя милост вместо да спи, цикли втренчена в компютъра. Не си чатя с никого, не съм в преекспонирания фейсбук, не гледам филм... Просто ровичкам насам-натам из разни страници, сайтове и блогчета, прескачайки от тема в тема, безцелно... Даже немога кой знае колко да пресъздам "видяното", просто защото не съм тук... Не съм възприела почти никакво инфо, не помня и по-специални образи. Знам само, че се опънах в леглото преди почти два часа и от тогава съм на автопилот. Даже и от по-рано, да не кажа напоследък, но за това малко по-късно...
Та, мисълта ми беше, че макар и чистак-бърсак нов, лаптопът не е първопричината на моето среднощно безпокойство. И телевизорът не е... "Ван Хелзинг" върви през цялото това време, но не съм му отделила и пет минути внимание, общо за двата часа... Цикля си аз, гледаща, но невиждаща, вперила поглед в екрана и нищо не влиза в главата ми... По -  интересното е, че нищо не излиза, а най-вече - не минава през нея. За тези, които ме познават малко повечко, това ще е направо шокиращо, предвит скоростта /в минути/ с която се раждат имеративи в мозъка ми и излизат през устата. Миг на блаженство за изтормозените от вечното ми "меляне' хорица и да нямам кой да е наблизо, да го оцени... Шанс! Така или иначе "работата е дебела", щом не просто съм изпаднала в подобно ментално безветрие, ами направо съм му се отдала.
Тези дни си говорехме с Йо за блоговете ни - моят замрял и нейният - в разцвета си, та си казах аз, в 01.10h , защо да не попиша... Така или ще се роди нещо умопомрачително скучно, или ще отцикля от творческото, пък и житейско вцепенение. Мдам, в такова съм... И резултат е плачевен - аз съм на абсолютна пауза във всяко едно отношение, недоволна съм от това, а генераторът ми е развален и отказва категорично да задвижи... Може ли това да е постоянното ми състояние?! Всички ще са доволни от тишината, но аз ще лудна от скуката в главата и живота си... Само една огромна светеща въпросителна стърчи в пространството и напомня, че нещо не е наред... Нещо сериозно се случва тук... в мен!
Пиша си аз и бавно започвам да отциклям... може би... Коя от неудовлетворяващите ме реалности е най-затормозяваща, отчайваща и властна, та съм на тоя хал? От всяко нещо -  следвстие, този закон ни е известен на всички... И да добавим, че нещата винаги са свързани, а енергията не се губи, само сменя вида си...  И в този смисъл - кое е яйцето преди кокошката, или обратното, в моя свят, което ми пречи да съм на себе си? Искам да го смачкам, схрускам или изтрия, защото се самовбесявам от безумният начин по който съществувам lately... Аз никога не съм съществувала, по дяволите, винаги съм живяла... Е, сега просто и безмислено /буквално/ си съществувам... Айде, може и малко да съм поживяла в последния половин час, докато пиша, тъй като родих някоя и друга мисъл, но да... Не това е идеята... 
Ако някой има сламка или спасителен пояс, да метне насам... Никой няма, обаче... Ще се спасявам по единично, добре че принципно съм добра в това. Тук направих една "творческа пауза". Поради непредвидени обстоятелства се наложи да се надигна от лаптопа... Явно преди часове, мозъкът ми, включен на автопилот, не е родил, че тази машинка има нужда от ток и се разправях с разклонители, батерии и падащи от бюрото ми предмети... Ето, дори майка ми страда от моето забиване, защото вместо да спи, слуша среднощните ми шумови изцепки... А тя и спи леко... Ужаст! Обаче, започвам да се чувствам освежена от размърдването на мозъчните ми клетки. Приятно е усещането да мислиш, колкото и непонятно да звучи това, на някои... 
Пак се отклоних от същината. Завръщам се на въпроса бързо - какво ме спря от реалността, като влак - неуважил семафора снегорин... /май е гадно това сравнение, но да.../Под ръка ми е wish-листа за годината и след бърз анализ установявам, че съм забравила не само поредността на приоритети се за 20010-та, но и цели цели... ако ме разбирате... Да този wish-лист е специален! Той не просто съдържа, но и степенува! А аз като практичен телец, тази година очевидно съм извела на преден план материалното пред сърдечното. Никак не съм меркантилна, а за телец направо съм излагация в този смисъл, но просто две "сърдечни" и "чувствителни' години под ред ми взеха здравето, спокойствието, очевидно и акъла... 
И така... на 31.12.2009, аз поставям любовта, влюбеността, привличането, привързаността към един индивид извън всякакви класаци, а на 28.02.20010 очевидно съм забравила за това. Дам - именно емоционалното ми състояние, с първопричина един човек, ме остави във вцепенение повече от два месеца. Даже въпросната персона има основен принос за вида на списъка с цели за годината, защото доста ме мотивира в тази посока... И аз все пак позволих да е център на съществуванието ми и да безумствам безцелно...
Пълна абдикация от света ли е цената която трябва да платя, за да остана "не точно сама"?!?! Защото аз не съм с някого, не съм и сама, а сме разделени-заедно /вид връзка за която не подозирах до преди повече от половин година/. Значи ако правилно се разбирам, аз не правя нищо със себе си, спирам да чувствам /за по-безпроблемно/, спирам да мисля - пак за това, спирам да бъда, за да имам въсзможност да дам нещо, на човек, който не е сигурен че иска каквото и да било от мен, и определено нищо не дава... Значи, ако бях някой друг, бих си завъртяла един шамар... За съжаление нямам приятел под ръка, пък и моите са повече от безапелационно-подкрепящите, така че подобно развитие е практически невъзможно.
Бих се ушамарила, заради безхарактерното поведение, което не ми е присъщо, за липсата на самоуважение, за автоагресията, която практикувам, вместа да накажа първопиричнителя. И тук се ражда съмнението, че благодарение на предищните 2 емоционални години, плюс човека-бонус от последните шест месеца, аз съм се превърнала в отявлен мазохист... Това лекува ли се или е за цял живот, има ли психолози или помощни групи за справяне с проблема, може ли да се откаже, както немогат алкохола и наркотика? Какво да се правя и как да се спася? И мързела се обажда - а може ли просто да си остана така... Оцелявам си, какво... не съм легнала да умра, я?!?
Един час след началото на това дирене, определено съм по-рационална и адекватна от по-рано и нямам предвит часове, а дни и месеци. Говорех го, но не го вярвах, мислех го - но тайно от себе си... С това трябва да се спре някак! Може преди години да съм била по-емоционална, с риска за спокойствието си, но бях щастлива да се раздам до край, за човек, който се стараеше да заслужи тази моя саможертва. И аз получавах, не нищо, не нещо, а много... Имаше шанс дори да получа всичко мечтано някога, но просто обстоятелствата се промениха нещастно и край. Но какъв край - холивудски, с много драматична музика, искрени сълзи и обичаща последна целувка. Такъв край, който да те накара да се почувстваш по-жив и повече човек от всякога... Ако не друго, то поне това си заслужава в истинските, пълноценни връзки - искреността на мига, на емоцията, на раздялата. Да усетиш, дори когато си тръгваш или пък те изпращат, че си бил истински важен за някого, че сте опитали всичко и всякак, че сте били почтени и искрени. 
Като се замисля, сега не ми се очертава и бляскав, сапунен, латино-американски финал. И какъв финал като няма филм изобщо, какво сбогуване и разделяне, като няма ние... Моето - "твоя", ще си тръгне от несъществуващото "ние", а твоето - "Аз" няма и да ме изпрати на изпроводяк. Защо тогава си номер нула, в новогодишният ми списък започнат от едно и то подчертано важен ноемр, като подписът на класна с червен химикал, в бележника... И да скъсам демонстративно списъка, отделеното за този индивид време няма да изчезне, нито потъпканото ми от самата мен достойнство, нито присмеха и увереността в погледа и гласа, коментиращи някой от безсилните ми изблици на плач, през времето което "не точно" прекарахме заедно. Все пак голямата червена питанка си има съдържание вече, а мозъкът ми - проблем с който да се занимава. И тази ли заслуга отново да трябва да припиша на пришълеца, мой любим, в последната половин година... Тюх!
Вбесява ме важността, която ти придадох. Вбесява ме, че най-благородно я прие, заедно с моето чувство към теб, добронамереността, отдадеността, вярата ми в нас. Може би, не, а със сигурност, трябваше да приема вторият ти благороден жест - да ме спасиш от емоционално-недъгавото си аз, вместо да се възпротивя и да поискам аз да реша кога да си тръгна... Очевидно е, че немога да го направя, но повече обижда интелекта ми фактът, че ти прозря развръзката преди мен. А може би предимството на човек - негатив, непознаващ позитивното чувство, но близък с депресията и песимизма, те е насочило правилно, но няма да се извинявам, че съм наивна оптимистка, на фона на всичките черногледи люде... Преди да позволя да ме доближи някой толкова черен, изтъкан от минуси, бях завидно щастлива, балансирана и действена. Ето защо знам, че онова е болест, а моето - дарба!
Излиза, че не умряло съвсем, онова което бях... Още по-важно - не е забравило себе и дори таи трохички от онази непоколебима надежда, че всичко може да позитивно, хубаво, в бледо розово... Мозъчните ми клетки се движат, изречения се раждат изпод пръстите ми... Вцепенението, което ми подари и ме накара да приема, и обикна, като отдавна отвлечена девойка - похитителя си, го няма или поне е на заден план. Като бонус - блога ще помръдне малко. Това дължа на себе си, на Йо, на още една блогърка, която прочетох малко по-рано тази нощ и за щастие - не на човека X, с нетърпимият сарказъм. И това ако не е начало на нещо по-добро.
Писах ли, писах... Стана толкова дълго, че май само аз ще имам търпението да го изчета. Все пак, по-важното е че задвижих отново, мащината която ме съпътства цял живот и олеснява дните ми, пълнейки ги със звук, картина, смисъл... Проблемът не е решен, но локализиран и изолиран. Търсим лек за безумният ми романтизъм, зависимостта ми от друг човек, може би появилият се мазохизъм, вмененото ми чувство за несигурност, влюбеността ми в един непълноценен, може би неспасяем случай, който обаче има страхотен чар, добра душа и толкова изненадващи изблици на привързаност и обич, че оставаш зашеметен за дни и седмици дори. Какъв е изхода - да изоставя кораба оставяйки половината си сърце, много труд, много емоции и надежи или да остана още малко, дори повече, с риск да не се съвзема никога от приковалата ме в безмълвие и бездушие, морска болест?! Искам решение, искам изход, не искам повече... Ясно е само, че този път няма да се задоволя с неяснота, анархия, монархия, безпътица... Или демокрация, или нищо... Или всичко, или нищо! Или аз, или аз - в тази дилема, няма какво да се мисли... Имам завинаги само себе си и нямам по-важна кауза от себе си... Диренето на изход продължава... А това беше само среднощно пробуждане.   >>> 02.30 h, на 01.03.2010 ...

Изтри от мене римите... за кратко.

Прощавах много пъти и забравях…

Нали е благородна любовта?!

Поглеждах те и всичко пак ти давах

... и синьото на своята душа.

 

Накара ме да се съмнявам в себе си…

Защо съм си, ако си тук до мен?

Със времето забравих силуета си,

но теб научих като стих, рефрен...

 

Отстъпих от последните си принципи

и слушах...както нивга до сега...

На фона от безжалостни измислици

и погледът ми даже оглуша…

 

Превърна ме на пепелта във сивото -

единствено за тебе да блестя

във алено и мъртво... Най-красивото

бе моята разпрашена душа,

 

която вятър - ти навред разхвърляше,

за да си най-могъщият ми бог,

на който да се моля до побъркване,

а пак да бъде праведно - жесток.

 

И много други силно ме раняваха,

изтриваха ме от самата мен.

Но все успявах да не се намразя,

да не остана на безумието в плен.

 

Да даде ми и много – на сбогуване –

умора, болка, ярост и тъга,

но някак си, във любовта погубена

намерих сили аз да ти простя...

 

Каквото и да беше нявга – мина се!

Чрез опрощение светът ми оцеля...

Но не забравям, че изтри от мене римите

и няма никога това да ти простя!

 

... и пак ще пиша!

пс: Дам... имаше дупка в мен, в писането... съответно и в блога! Но както вече казах по-горе: "пак ще пиша"! Ей, сега се почваме... аз и белият лист! ;) 

На 27 юни тази година в София ще се проведе Rainbow Friendship шествие, организиранo от коалиция от неправителствени организации и представители на бизнес сектора, сред които Международната асоциация InterPride, Българска гей организация “Джемини”,
микс клуб “ID Club”, Ресурсен център за бисексуални жени и лесбийки “Билитис” и Български Активистки Алианс. Това ще е второто такова събитие, след oрганизираното, миналата година. Идеята на шествието Rainbow Friendship е хората да се съберат и да се забавляват заедно, никой няма претенциите да навира нещо в консервативните хорски очи, 
нито да парадира с нещо.
 Това е празник на влюбени хора, какъвто е и 14 февруари. Нечие тесногръдие разделя двете 
дати и прави необходимост провеждането на "отделен" парад, за "отделните" хора. Миналта година имаше много непретенциозни, модерни, отворени хетеросексуални, в подкрепа на купона... Тази година се надявам да са повече. Това е дъгата на приятелството, защото тук са нашите братя, сестри, майки, синове, приятели, познати и колеги. Колкото повече хора сме там, толкова по-ясно ще затвърдим, че няма различни, непълноценни, половин - хора, 
а само равни синове и дъщери на природата. Аз ще съм там, за да покажа адекватна 
гражданска позиция. 
И тя е само една  - минаваме заедно под Rainbow Friendship!

Гласува ли или пак беше на паша с овцете?!

Късно е за мотивация вече... Пък и зaщо трябва някой да те мотивира... Денят изтече, така или иначе... Неделя като недлея, нали... Да, ама не! За мен това беше един пoлзотворен, пълноценен ден, натоварен с отговорност... За теб - почивка преди началото на поредната досадна, трудна, българска седмица... Ами да беше гласувал! Може би нещо щеше да се промени от понеделник, но благодарение на теб и още хиляди като теб, няма да разберем... Много обичам нещата да не зависят от мен! Много! Казвам го с гняв и нескрита ирония. Но безхарактерни, мързеливи, мрънкащи съграждани, няма да ме откажат наистина, именно от тази философия. Разликата между хората като мен и хората като теб, е че ние ще спим спокойно, дълбоко и дълго тази нощ, защото сме изпълнили дълга си към държавата, Българите, децата си... А ти... Ти ще се въртиш нервно в неудобното легло, обмисляйки посредствените си ходове в борбата с гадния живот, започващ непроменен от утре... Живот, към който очевидно след днес - нямаш отношение, но имаш претенции... Нахален си! И безотговорен! Каквото ще се случи от утре зависеше от теб, някъде до 19:00 ч. тази вечер, а сега зависи само от мен и "колегите балъци", които гласуваха... Така че млъкни, престани с протяжното си, нагло недоволство и отивай да пасеш трева, да пиеш бира, да слушаш чалга и/или да страдаш. Аз оставам да се боря... с деня, трудностите и овцете като теб. Ако не променя нещо, то поне ще знам, че съм опитала. 'Айде със здраве! 

Купон по време на криза... или какво ни мъдрят главиците на нас студентите, докато всичко живо се вайка наоколо?!

За какво ли си говорят хората в сегашната, моментната действителност... Не ме вълнува изтърканата тема за прежаленият Булгаристан в който ние клети живеем, нито драмата на всеки средностатистик, който си брои стотинките и се вайка да гласува или не...
Питам се какви са думите между близките в дома, в който бащата не иска да плаши нито жена си, нито децата си, с новината, че фирмата му е пред фалит... В който майката насилствено си обяснява, на ум, че ехото в хладилника се дължи не на намаляващият семеен доход, а на невниманието на съпругът й... В който малкият Иван и по-голямата Цвети, студентка в Икономическия, си гледат ученето, игрите, близката ваканция и задължителната за нея, почивка на море... Чудя се, дали има по-различна интонация в семейното - " Добро утро!",само защото няма пари, почти няма храна и ваканция не се предвижда. Или всички са каквито бяха - преди кризата, в средата на мандата, някъде между птичия и свинския грип...
Знам какво си говорят студентите... Нали и аз съм в славните редици на бъдещи журналисти, хирурзи, математици, биолози... Май само на нас, невероятно но факт, ни остана позитивизъм в тези "тежки времена". Тук ще следва укор от страна на по-старшите, неразбиране от страна на по-малките, време за реклама на антидепресанти и за издигане на позитивни, предизборни лозунги. В крайна сметка, ще бъдем по-черни и много по-малко бели, за подобно признание - не се страхуваме, трогваме, вълнуваме или плашим от деня си. Притесняваме се единствено, че отеснелите джобове ще окажат влияние на плановете ни, но какво пък - сърцата ни пак ще останата свободни, големи, влюбени и смели.
 Не са малко моментите, в които студентите са давани за пример, използвани за мотивиране, употребявани за разни цели... Ние все сме най - сърцатите, безумните, нахалните, възпитаните, учените, младите, безрасъдните... Така или иначе вниманието, взорът, възмущението или надеждите на предишните и следващите поколения, са усукани около нас, като около воденичен камък... Потънем ли, потъват и те - всичките... 
Останем ли непокътнати на сушата - тежим си на мястото и другите - с нас. 
Тук трябва да кажа - далеч не се мислим за толкова важни. Други са ръцете, които ни извайват такъв образ. Чужди са мислите, които ни обличат така парадно и ни дават главна роля в живота. Така или иначе, такива сме - централни, крайъгълни, важни. И ако днес искат от нас да сме като останалите- тревожни, объркани, уплашени... Ние не искаме.
 Аз лично, днес си броях последните дни от сесията, а като свършат, си мислех, ще си хвана багажа за някой морски курорт. Да, тази година ще съм като герой от кръшна чалга - " Не съм от тук и съм за малко", но пак ще отида на море. Друг студент ще е на планина, трети на село, четвърти в дома си, без да почива "на теферич". Но по едно ще ни познаете всичките - по усмивките. В тях прозира безсрамен, безрасъден за житието ни позитивизъм... Една налудничева надежда от която имаме нужда всички, сега.
И ти имаш нужда, бабо, не цъкай с език. Пенсията е малка, а пилето скъпо, но шестицата на внук ти, на държавният, ще ти замае главата поне за седмици и ще притъпи достолепният ехот в стомаха. За това усмихвай се с нас или поне не ни хули, че сме млади, наивни, позитивни... Това ни е работата, бабо, Българио... Да поемем надеждите и клетвите ти... Да продължим да бъдем, дълго след тебе, тук, на място - работещи, учещи, живи... Сега сме глътката въздух от която се нуждаят всички засегнати и разтревожени...
И угриженият баща, и преуморената майка, барабар с малкият Иванчо, не разбират веселостта на студентката Цвети в този мръчкав, кризисен, предизборен ден... Но се заразяват от смеха й, поемат го и го поглъщат като заклет пушач, димът от последната си цигара... Така и утре ще дойде - невероятно, но факт! Така и утре ще я избутаме... И кризата ще мине, и на почивка ще отидем, поне до близкият гьол...
Само ние ли знаем, че Българията ще я има и след кризата, след изборите, след летните порои, та се усмихваме така нахално, безрасъдно, естествено... Само ние ли говорим за ваканция, плажове и любов? Възмущение, нали... Да!  Ама и ние сме проклети с този купон по време на криза... Ако тя не ни умори бабите, бащите и държавицата, ние ще успеем... 
И тук се усмихвам... Иронията е в текста... А в усмивката ми, от ухо до ухо, има само надежда... и спокойствие... и искреност... 


пс: Купона е в нас колеги, след вечерната проверка... Ще слушаме " Don't worry, by happy"... Аз имам "да вкарам" за бира... 0,50 ст. ;)

Когато някой обича...

Предисторията: Едно кратко есе, написано от мен в далечната ;) 2007-а година, което ме описва достатъчно добре, показвайки голяма част от същността ми... И кое всъщност е център на света ми - любовта. Както при повечето хора, да... Но е важно за старите ми и нови познати, да разберат каква движеща сила за мен е била и ще си остане, тя... Така избирам да се представя, така да започна... По-късно ще има много негативни неща, така или иначе...
Нека поне в началото да бъда позитивна... Такава съм всеки ден,
независимо случващото се... Е тук, в текста, трудно ще откриете позитивизъм,но той е във факта, че знам че има любов, живяла съм я и за това съм от щастливците... Иска ми се повече от нас, да погледна тук, да намерят нещо от своя живот, да се усмихнат... Защото оценяват късмета, който са имали да срещнат любовта... дори след това да са се разминали с нея.

И така, по същество:

Когато някой обича...

Една новородена, тъжна капка, с мъка се задържа на крайчеца на черен облак. С последни сили тя се бори, за да остане там, където и се иска да бъде, където принадлежи... Безмилостен и свиреп, вятърът я откъсва от дома й и я запраща в небитието, сред вихрушка от други малки бездомници, хиляди осиротели души - сирачета на небето. Тя е самотна, никоя и ничия... Но не е сама...
На друго място, далеч от бури и дъждове, една тъжна сълза с последни сили се бори да не се роди. Едни безкрайно сини очи, пълни с мъка, я пъдят от дома й. Една душа иска да отмие тъгата и болката си. Една мъничка сълза е осъдена да ги поеме!
Тя не е безименна! Тя е моята сълза за теб, за нас... Това е първата ми сълза, за първата ми и единствена любов. Безмилостно и свирепо от дома й ще я откъсне жестокият живот, суровата реалност на разстояние между душите и телата ни.
С раждането на тези две капки се ражда и моята истина. От днес оплаквам нещо, което едва започва, а боли повече от всяко друго. А колко ли ще боли, когато свърши?! А колко ли ще вали...
Излива се порой - от очите ми и от сивото небе. Красиво е, защото някой обича някого... Красиво е до болка!