Let it rain!!! Let it rain on me!

Ох... за нещо ми се пише... В същност ми се пише за много неща... Но напоследък така ме завъртя живота, че само снимам с поглед случки и послания, без да имам време да ги осмисля, камоли да ги опиша... Нямам против хауса, но ми се иска да си припомня и да разкажа много мигове от последните две седмици... а просто немога да ги подредя.
За пръв път започвам да пиша без предварителна идея и заглавие... Е, може би за втори, но като цяло е рядкост и сама си се чудя... От къде да започна, как да не пропусна нещо и с какво да завърша? И накрая - да съм кратка, за да не заспя докато го пиша това, а и да има ндежда и някой друг да го зачете, все пак...
Та - разхвърляно и на кратко - смотах сесията в университета, прегазвайки собствените си цели и няколко преподавателя, клякайки пред една "даскалка", притичвайки през самите изпитни дни и озовавайки се във ваканция. Междувременно на майтап ме взеха на стаж в BTV, което си беше отколешна моя мечта и на няколко пъти изпуснат шанс, и все пак възможност, за интервюто за която закъснях с цели 20 минути, а пак ме избраха... Шанс или провидение? :)
Аз, която бях загубила надежда за динамично ежедневие, журналистическа кариера, интересно лято и екшън... Аз, която мразя репортерството почти толкова, колкото инцидентното, но наложително общуване с непознати... Аз, същата - в нюзрума на една от най-големите национални телевизии, сред множество непознати колеги - стажанти, на една нога с известни и именити репортери, журналисти, продуценти... В непрестанно тичане, непрестанно учене, непрестанно - навън и почти никакво -  вкъщи, живея на високи обороти, както не съм си и представяла. Едва смогвам да поспя, нямам връзка с датата и часа, почти не се виждам с приятелите си, родителите ми не ме познават вече / едва ли не/ ;) ... Въобще - положението е натоварено, хаотично и диво. Нещо доста нетипично за човек като мен, който обича солидната земя под краката си, покоя и стабилността.

Сега усещам живота с пълна сила... Като че не съм живяла до сега... Ако съм знаела по-рано...

Сега ще изглеждам като някаква мърда, в миналото си... Не съм била! Пак имаше интересно и динамично... Но сега прескочих високата за мен бариера на общуването с непознати, завърнах се и към вкуса на ежедневния екстремен труд... Бях забила, а сега съм на 5-та скорост и нямам спирачки... Хубаво е!
Да, екшънът до някъде ще намалее след Септември, когато свършва стажа и не смятам за реалистично да си мисля, че ще ме вземат на работа... Но няма да и не съжалявам дори за един миг отдадено време на това, което всички знаем като - телевизия, а всъщност е една машина за въображение, идеи, послания и константно учене. Ще грабя с пълни шепи, ще пия с широко отворено гърло, ще газя в дълбокото без любимите ми водоустойчиви, рибарски ботуши от скрупули, компелкси и предрасъдаци, които обикновено обувам във "вражеска" обстановка.
Само съжалявам за всички идейки, хрумки, моменти и случки, които ежедневно ме срещат и провокират, а няма да успея да запомня и/или опиша... Толкова много ярки цветове и пъстри думи, а толкова малко време за да ги осмися. Предполагам, че и на тях ще им дойде времето, особено ако пак попадна в безвремието на безработицата... За сега мога само да попивам, като гъба - дъжда наречен живот, който ме залива безпощадно, ежедневно и поройно... Капки хора, капки мигове, капки случки, капки дни... Let it rain!!! Let it rain on me!

За момичето, което каза „да” на обедната почивка... За момчето, което каза „не” на държавната кариера... За човекът, който каза „не” на робуването... на правила, системи, ограничения, робовладелци – работодатели, трудът за слава, за малко пари и до смърт...

Да си работлив е добродетел... Именно в наши дни! Да имаш ентусиазъм да се трудиш, да успяваш да изхраниш себе си, близките си, децата, да отделяш по няколко прилични часа на ден, за мислене, съобразителност и надграждане...
Да си работохолик е недостатък! Особено в наши дни! Да не успееш да създадеш дом и семейство, за сметка на кариера, да си "заринат" с пари, но лишен от човешки контакт, да си успял в бизнеса, но провалил се в социалния живот...
И двете теории са верни за мен, адекватни и актуални. Занимавам се с този въпрос, защото се свършиха приятелите, роднините, колегите от вуз-а и дори познатите, с които да мога да се видя за час, веднъж в месеца, защото всичко що мърда бори кризата с труд... Еждневен, еженощен, ниско платен, някой път - неплатен, тежък, нездравословен, константен... Почти няма такива и които да работят нещо, което поне малко им харесва... 
Това май, за мен, ще се окаже не криза - икономическа, а ментална... Къде ви е акъла бе хора?!?!  Не , че нещо... Знам, че е тъпо аз да надавам глас, като професионален безработник, вече почти година, но виждам нещо странно, тъжно и тенденциозно от погледа на страничен, вярно пасивен, но - наблюдател.
За какво ви е живота, ако го пропилявате в опит да поставите рекорд, за най-дълга смяна издържана от човек, без да припрадне два пъти? За какво ви е здравето, ако се докарате до там от работа, че сте болни и немпожете повече да се трудите? За какво са ви парите, ако така и така не покриват нуждите, и дълговете ви, но изцеждат жизнените ви сили, и утрепват социалният ви живот? Нали работим, за да ядем, да се облечем, да можем да се лекуваме, ако се наложи, да купим играчка на детето, веднъж в месеца да си позволим по-разточителна вечеря с приятели, да имаме за бира с дружките няколко дни в седмицата и да изживеем старините си достойно, със заслужената пенсия?!?! Човещинки...
Е, пари те ви, които не стигат и този месец за половината от необходимото, които очаквате да доживеете след 2-3 месеца, които трябва да ви позволяват "глътка въздух" от труда, всъщност ви взимат здравето... и личния живот... и времето... и младите години... За какви пари точно работите, за какво точно, за кого и за чий *уй е постоянно?!??!
Защо не сте на трудов договор? Защо не ви осигуряват редовно? Защо ви осигуряват на 4 работни часа, като работите на 15? Защо работите по 15 дни плътно, вместо 2 на 2, за да отмените колежките си, излизащи във ваканция и евентуално да дочакате своя ред? Защо работитте за подобни работодатели, за чест и слава, за смешни пари, за далечното, необозримо бъдеще и до смърт? 
Нямам предвид да не работите, но го правете грамотно, разумно, съзнателно, с разбиране за целите и задачите, които си поставяте, и  за системата, която вместо да накарате да работи за вас, позволявате да ви експлоатира, заробва и разболява! За пореден път - нямате по-голяма кауза от вас самите, собственият ви живот и пълноценното си съществуване!!!! Което не се случва по този начин, няма и да се случи...
Джа! Basta! Ya! Стига с това идолопоклоничество, край с издигането на парите в култ и отлагането на живият живот за утре, защото днес не се е получило, има криза, бизнесът на шефа ни буксува, колежката е болна, колегата е в отпуск, някой нещо го сърби... Вземете се в ръце и поне ако не постигате програма максимум, не се задоволявайте с мухлясалия минимум, който съобразителните хора ви предлагата, а вие като овце - преглъщате...
Този пост е за незабравилите себе си, за смелите, за все още мислещите, за интелигентните, за съобразителните, за дръзките и незакрепостяемите... 
Вдигам палци за момичето, което каза „да” на обедната почивка, която й се полага... За момчето, което каза „не” на държавната кариера, защото е куха и крепостническа... За човекът, който каза „не” на робуването... на правила, системи, ограничения, робовладелци – работодатели, трудът за слава, за малко пари и до смърт... За човещинките... 

На пред, или на вътре към себе си?!

Спри да планираш!
Спри да мислиш!
Това са фрази, които все по-често чувам около себе си, за себе си... Това са мисли, които все по-често ме навестяват...Грешно ли е, че съм каквато съм - мислеща... Вредно ли е?
С времето май започвам да се убеждавам, че е така... Че има някаква грешка в софтуера ми, която не ми позволява да се насладя на хубавото, да греба с пълни шепи от щастието, да съм спокойна, уравновесена и позитивна... За последното имам и "формулата на Петя", един неизвестен за вас феномен = термин, който някой друг път ще изясня, но и тя не ми върши работа в момента... Да, продължавам да отделям на яда и лошото, по не повече от 10 минути на ден, но не в тях се крият проблемите ми... И така и не си помагам.
Искам да намеря баланс, със света, в себе си, в живота си... И някакви хора, не мога да кажа - по - щастливи или спокойни от мен, но близки, ми повтарят - Спри да мислиш! Спри да планираш!
Но как да стане, като цял живот съм учена на обратното... Или по-точно, съм съществувала на този принцип... Това да мисля и да планирам, то е по-силно от мен... И то е, или беше, което ми даваше баланс и спокойствие... Но не и сега.
Няма драма, нищо чак толкова лошо не ми се е случвало на последък, но пак нямам покой. Не спира да ме тормози мисълта, че нещо в мен не е наред, защото искам, а не успявам да бъда толкова спокойна, над нещата, съвършен непукист или щастлив мечтател, какъвто бях като дете, каквито са много хора около мен. И понеже изглежда лесно, розово и хубавко от страни - искам и аз! Искам и аз да бъда безгрижна...
А незнам дали го мога, пък и ако го мога - дали в същност ще е толкова хубаво, колкото изглежда от страни... Всички знаем, че като забраненият плод, чуждото и непознатото, също е най-сладко... Може би, докато не го опиташ ти. Да можех да се спра, да не мисля за малко, да не планирам за кратко, щях да разбера и да намеря отговорите.
Знам, че началото на решаването на един проблем, се съдържа в това да го осъзнаеш и да започнеш да говориш за него. Това и правя. На това се надявам. Не, че не са останали чужди проблеми за решаване, с които обикновено се занимавам, не че и аз нямам императиви пред себе си, но някак забелязвам, че наравно с всичко друго, и този проблем остава на дневен ред. Съветите да не мисля толкова много, ако може и да не планирам, отекват в съзнанието ми всеки ден, все по-силно, всеки нов път, когато ги чувам... Може би, наистина има нещо там... Може би са прави... Искам или да спра да мисля по въпроса и да си повярвам със същата сила, както преди години, че само аз знам кое е добро за мен, или да съумея да опитам безмислието и безплануването, за да знам какво е, добро ли е...
Колкото и да е невероятно за мен, с годините се научих, въпреки същността си на егоист и инат, да допускам и чуждото мнение за меродавно, да вярвам, че има и друга страна на монетата, и друга истина, освен моята... За това, подвластна на обективната аналитичност, допускам че и тук, в тези зебележки, препоръки, съвети ако щете, има зрънце истина, достоен чужд опит, добронамереност... А може би просто им завиждам, неблагородно, за способността да живеят по начин по който аз не умея - без ограничения, без обещания, без задръжки, без клетви, без зависимост от хора и ситуации... Нещо което не познавам, но обиквам все по-силно от позицията на наранявания, страдащ, неудовлетворен мислещ...
Задънена улица, а? Ми лесно е, ще каже някой - просто спри! Но за мен е направо непосилно. Ако някой не беше измислил съня, не е ясно кога мозъкът ми щеше да си почива от мисли - обичам да казвам аз... И не е случайно! Наистина само когато заспя, след дълга борба с планове, спомени, идеи, почивам пълноценно от продукта на мозъка си. Не че не сънувам... Като фабрика за цветни, футуристични, черно - бели, абсурдни сънища съм... Но поне тогава не усещам това да ми тежи... И с първия лъч на слънцето, пробил някак през пердетата, проклетата машинка за мисли започва да работи отново и отварям очи. Съвет - ако сте близо до мен в първия половин час след ставането си, бягайте бързо към кафето и цигарата преди да съм ви уадвила в словесен порой. Много са пострадали от това, малко са преживелите го повече от веднъж... :D
Та на проблема... Да спра да мисля! Да спра да планирам! Опитвам се, не е като да не е... Някой път по-успешно от другия... Но като цяло - не особено. Е, старите хора са го казали - който търси, намира. Та и аз така. Търся ли търся, себе си, покоя, щастието, душевният мир и тишината. Търся и отговорът на този въпрос - да съм каквато съм, кавото и да пожъна от това или да се вслушам в хора от приятелски гласове, със солист - моят вътрешен? Който знае отговора - да пише! Който може да не мисли и да не планира, а да живее по течението - да пише! Който е оживял след метаморфозата от мислещ към безхаберен /може би твърде силно/ - да пише! Особено последният!
Искам отговори, искам ги сега. За да мога спокойно да продължа... На пред, или на вътре към себе си!?!

И все пак, някак винаги ми е тъжно край теб...

Има хора, които веднъж влезли в живота ти, никога повече не излизат от него... Защо по дяволите?!?! Това може да бъде толкова тежко, едновременно досадно, до някъде лицемерно, но и привързващо и все пак - непрестанно напомнящо... нещо между нас беше, но вече не е! Присъствието на такива ходещи и говорещи спомени, на такива сенки от минали грешки винаги те кара да съжалваш за пропуснатите шансове, неказаните думи, непремълчаните обвинения, клетвите, сълзите, неоправданите надежди... Тежко е , че има хора, които остават до теб, но някак си - не точно...
Има хора, които веднъж влезли в живота ти, никога повече не излизат от него... Какво пък толкова??? Все пак това е по-добро от постоянното текучество на различни муцуни, които взимат много, а не е ясно какво дават и задължително си тръгват с част от теб... А иначе, ако все пак останат на близо, част от сърцето ти, мечти и идеите ти, макар вече чужди, ще са на една ръка разстояние... Май по-хубаво от това да не знаеш "какво щеше да бъде ако...", е да знаеш какво е, че е истинско, макар ти вече да не си част от него... Какво като не за теб, все пак мечтите се сбъдват... за накои... И ти си на първия ред, за да гледаш шоуто, а не си някои окаян самотник с много бивши приятели, стари любови, неосъществени идеи, редом до недоказани теории за нещата от живота.
Има хора, които веднъж влезли в живота ти, никога повече не излизат от него... И слава богу! Остават забавни познати за по чашка или лаф, добри приятели - за трудни и слънчеви дни, полезни връзки - за черни дни, бивши гаджета - за спомняне, необяснима близост, утеха, колективен присмех над отминалите общи драми... Ако нямаш късмет, в подобна форма може да остане и някой от най-важните ти хора, дори най-важния, но шанс... Все пак ако той/тя е твоя човек, не е ли по-добре да го имаш под някаква форма до себе си, от колкото само като спомен?!?! Отговорът тук неможе да бъде еднозначен... Остават старите ви навици, но в общото ви , преди "цяло време на света", сега се наместват работа, приятели, странични занимания, нови тръпки, семейството, животът... И някак нищо не е същото... И все пак, все още сте близки... Остават старите смешни разговори, забавни вечери, изпращания до дома, по телефона, ранни звъненния преди изгрев слънце при драма и проблем, доверието, особеният пламък в пресрещналите ви се погледи... И някак нищо не  е същото... И все пак, все още сте двама...
Кофти страна на нещата е, че остават общите ви лоши спомени, слабото, но все пак осезаемо очакване за близост, нежност, отговорност, значимост един към друг... И някак нищо не е същото... Единият вече не чувства толкова отговорност към другия, защото си има трети... Следват разочаривание, яд, сълзи и сякаш емоцията помежду ви, надеждата за многоточията между двама, не загасват, а се засилват с времето... За единия, може би и за двама ви...
Имах те! Обичахме се... Загубих ние-то, но все пак останах с част от теб... Сега си тук, до мен, понякога... Друг път съм сама... И някак нищо не е същото... Но все пак още си на близо, което ме прави по-пълноценен и по-малко нещастен човек... е, и малко по-малко щастлив!
Не те загубих напълно и след като влезе в живота ми, повече не излезе... Слава богу!  И все пак, някак винаги ми е тъжно край теб! :/

Щастлива и/или суеверна??? ... няколко думи за едно мъничко, усмихнато днес.

Не пиша за последния обрат... Не смея! Не мисля, а гледам и да не говоря... Не е защото ме е страх, че ще звуча шизофренично. А така или иначе живота все се мени... Но просто ме е страх, че утре няма да го бъде. Почти съм станала суеверна... Не принципно, но поне по отношение на личния си живот и последната си, вече почти 9 месечна, връзка. Това не е страхът на незнаещия, а на обичащия. Искам всичко да е така хубаво както вчера и по никакъв повод- така гадно, както преди седмица. Или преди да се срещнем... Суеверието е първата ми мисъл сутрин... Ако кажа на някой, ако се зарадвам, ако го изрека, може да се счупи... Вместо първата ми мисъл да е за човека до мен, тя е за страха... от неизвестното, което почти сигурно виждам като негативно. Това ли е суеверието? Страх от неизвестното? Аз принципно съм смел човек, но не и сега... Не и след всичките бури...
 Какво му е суеверното ли? Имам гениалната мисъл, че ако се похваля с радостта си и влюбеността си на определени хора, ако напиша нещо хубаво, радостно тук и край... Както предния път... И по-предния... Пример - Имам една приятелка, за която темата за моя личен живот е неприятна... Няма значение с кой съм и какво се случва... Ако е хубаво, а не е свързано с нея - лошо... И точно защото така стоят нещата, тя беше първият човек, който разбираше за промените и обратите... И точно заради лавинообразното сриване на позитивното в света ми, след разговорите с нея, сега не смея да й говоря за това... Изобщо - да говоря с нея...  Почти усезаемият страх е, че кажа ли й, всичко пак ще се преобърне... А аз немога повече, не искам... Искам само да бъда щастлива... Същият филм е и с блога, предполагам схванахте... Ако не - вижте историята на моите постове и ще ме разберете.
Аз съм малко щастлива... Не смея да кажа - много... Мъничко само... Та няма нужда вселената да се занимава с моята светла личност и да рови в света ми... Само малко съм щастлива... И като на всеки малко щастлив човек, ми се ще да крещя колко ми е хубаво в същност, да се виждам с хора, да говоря за това, да им се усмихвам, да ми се радват и те... И навсякъде там, да не съм сама, а с моя човек! Знаете защо казвам човек... За мен само човека е важен, не другите детайли  като цвят, пол. вяра и произход... ;) Моят човек ме прави малко щастлива и това е... Е аз щастлива ли да съм или суеверна, за да съхраня мига... А може ли и двете??? Чувствам се като балансиор с прът, ходещ по тънко въже, който се клатушка ту в едната, ту в другата посока. Искам само малко да съм щастлива... не като време или като емоция, а като вибрация към света и околните, така че никой, нищо да не забележи... И да не поиска да ми ги отнеме - моят човек и моето незначително, усмихнато днес...


п.с: Хайде дано този пост да не е камъчето, което пак ще ми преобърне каруцата... :/

Гаааз.... Спирачкааа! ... Газ!

Не, не ходя но шофьорски курсове... Това беше, вече преди три години, продължи цели две, докато  да успея се справя с листовките, а днес е минало, незапомнено... И сега, обаче, се чувствам като до тогавашният ми инструктур, в първите дни на моето невежо шофиране. Чувам ми гласа даже -  "Гаааз... хайде бе, натисни го тоя педал малко, сменяй сега на следваща предавка, ама по-лекичко, не ръчкай като някой мъж, хайде на следващата, тука завиваме... Спирачкаааа!" Беше досадно, изнервящо, напрегнато, но и някак забавно. Не трябва да забравяме как като по-млади или малки, можехме да открием забавното на всякъде! Апропо, онзи ден живях в КАТ почти цял ден, за да си подам документите за дубликат на шофьорската ми книжка, че страшно ми се кара, а нали я позагубих... Но и там процедурите ми удариха спирачка на вдъхновението!
И така е всеки ден. Каквото и да правя, на където и да се засиля, нещо пресича пътя ми и ме кара да скачам на педала за спирачката, като в ситуация клоняща към ПТП. Еми, нашето експериментално поколение, наборите +/- 2, 3 години, май си носим тази съдба... Нови неща, много ентусиазъм, после - спирачка! И почвай от начало! То не бяха различни обучителни форми в училище, то не беше - без и със матури, безкрайни по обем теми за кандидат -студентите, после - замяна с преразказчета, следваха Епи-та, устни изпити, сега за бонус - малко кризичка, гарнирана с посевместна безработица... А ние точно сега се опитваме да започнем живота си. И то, като шофирането с инструктур - хем забавно, хем изнервящо... И после как да не сме шизофреници, а?
Е за какво иде реч, в този пост в крайна сметка... Моята доказано шизофренична персона днес роптае срещу резките, спорадични промени в живота си, които й развалят баланса, спокойствието и душевният мир. Искам да ми е монотонно, моногамно и по възможност - хубаво. Като че си пожелах да стъпя на Марс... Сякаш целият свят се е възпротивил нарочно срещу моето мъничко желаниице... Нагледно : Решавам да си седя в къщи, сама и спокойна - намирам се в кръчма с пияни жени, бойни мъже и гадна бира... Решавам да огранича вижданията си, с дразнещи ме и разочароващи ме хора - те, пред вратат ми! Решавам да положа ново начало, каквото и да значи това, в линият си живот - призраци на всякъде, всеки ден, напористо и настоятелно... Решавам да се разходя в парка, оказвам се забъркана в скандал... Решавам да изляза на дискотека, оказвам се незапозната с долнопробния си и неморален интимен живот, за който всички знаят, освен мен и който се развива като самостоятелен индивит, докато мен ме няма... :) Красотичка... И как после човек да не се ядосва, да е спокоен и да запази адекватно поведение на платното на живота...
Гааааз... Спирачкааа! Абе, аз пък обичам да си карам на ниска предавка, бавно, в дясно, по един и същ маршрут, по светло, на фона на Z-rock, с един до трима пасажери... Къде бъркам? Толкова много ли искам?
Така или иначе, оправия за сега няма... Някакво си там решенийце намерих, май... Недоказано за сега! И то се крие в старата, преекспонирана фраза - don't worry, be happy! Е, опитвам се! Гледам, вторачвам се не, ами се взирам, за да забележа ироничното и смехотворното в целият този нежелан хаос, да се смея на себе си и околните, да се забавлявам, да се изморявам качествено... После спя като бебе, чувствам се изцедена от емоции, а с хубавите си заминават и лошите... И пак скачам в супата с недоразумения, давам газ, сменям на по-висока предавка и да става каквото ще! :) :) :)

Свърши се... остана само Липса...

Свърши се... С моята граничеща с шизофрения, емоционалност... С надяването, боренето и искането... С нас... Вече съм само аз... И емоциите, ако успея да ги изведа от себе си, едва ли ще са в позитивната палитра... Едва пиша... А лесно плача... Иска ми се просто да се събудя преди 8 месеца или след като ми мине... Но да не съм сега... Използвам само едно мое стихотворение и едно взето на заем хайку, за да изразя каквото ми тежи... 


пс: И в прочем.... световно известната мисъл "Това, което не ни убива, ни прави по-силни!", изобщо не ми действа успокояващо!!!


Toва ли е, което ми отреждаш...

Toва ли е, което ми отреждаш...
След бурите, които преживяхме,
на смазаната в ъгъла надежда,
отвърна: ”Е, поне си поживяхме...”


Това ли бях във твойто мирно вчера -
затишие пред буря от греховност,
причина да не смееш да останеш
и повод да побегнеш със готовност...
 
Съдбата ми защо реши, че можеш
да пълниш и лишаваш ти от смисъл?
Из мислите ми като Бог да бродиш
и по олтара на душата ми да пишеш...


 Защо реши, че можеш да си тръгнеш
като от магазин, хотел или пък гара?
И миг от самотата да изтръгнеш,
остава страшна липса в календара!

Това ли си наистина в живота?
Плашило не от слама, а от страх...
Неискренност, която обещава...
Отдаденост, облечена във грях...



Попътен повей бях ли за платната ти?
Или тайфун непредсказуем, повторим.
Обикна ли ме някога душата ти?
Любов горяла е, нали остана дим...

Това ли ще съм в твойто утре-праведно:
безсрамие удавено в ридания,
неистина в предверието каменно
на съвестта ти. Празни общания...
 
 Това ли е което ми отреждаш...
Да съм окаян спомен от нещастие...
Kъдето има сълзи има и надежда!
Удавих болката...Къде си щастие?


 За друг бе писано, но е ужасно подходящо и сега... Ако знаех, че е възможно да страдам отново така... 
:( 


 Липса


Докато стрелките
като ножици
хапят съня -
липсваш...


Една чужда истина, на Nar / Дария Балабанова/ от сайта Откровения, която оттеква в съзнанието ми всяка секунда.... ;( ;( ;(

Предел

Достигнат е! Предела на моето търпение, на разбирането ми, на надеждата ми, на искането и чувстването... Достигнат е! Предела ми! От тук на сетне следва само път на пред, на горе или скок в дълбочина... А връщане назад?

За да ме разберете правилно, за да усетя и аз мащаба на емоцията, търся синоними, тълкования и обяснения... Намирам ги и усещането все повече добива обем и смисъл, и плътност... И все повече няма назад!

Предел - граница, преграда, край, праг, лимит, връх, степен, крайност, прекомерност, краен предел... Това е то! Тук съм! Високо е, стръмно е, кислорода не ми стига, ветровито е, страшно е, самотно е, тъжно е... Нещо свърши, нещо разочарова, нещо ме тласна до тук, някой ме лъга, не веднъж... Имам отново минало, стар спомен, причинена болка и нямам нищо на пред... Но трябва да скоча или да продължа на горе, за да се измъкна от тук... Защото сякаш съм затънала в една гъста тиня от тъга, гняв, раздразнение, недоволство и несподеленост. И тук не ми е добре, толкова е просто...

Защо ли ми е така трудно, тогава, да продължа... Да си кажа, "минало", както преди правех без замисляне всеки път, когато някой или нещо ме вклиняваше в мъката и разделаше от радостта. Как ви звучи - гадна, гъста, слузеста и смръдлива тиня, но все пак - позната, топла, своя, сигурна... И две зелени очи, които понякога ме искат! ... Няма нищо сигурно в непостоянството на един човек! Няма нищо топло в изпросената целувка! Няма нищо познато в същество, което не позволява и не иска да бъде опознато! Няма нищо свое при чуждия, единака, самотника... Няма нищо обично в зелените орбити, пълни с лъжи... Значи всичко е плод на моето искане, можене и чувстване... но неистинско и несподелено. Нямам място тук!

Нямам място никъде...  Може би за това все си търся място... Може би и заради това се вкопчвам във всяко привлекателно, непознато, но свободно пространство, попаднало на пътя ми... Ей, знаеш ли, има места които трябва да останат празни, има хора които не искат и нямат нужда да бъдат придружавани, има ситуации в които просто не си желан! Да имаше кой да ми прошепне това, преди... Да имаше кой да ми го напише или извика... Нямаше! Поне това добре научих -  в живота няма ръководство, нито учител, който да е вечно с теб, да те подготвя за страшните или тъжните ситуации, да те предпазва, да те спира, когато поемаш по неправилната пътека.

Гадното на предела, освен че е символ на край, че е доста висок и самотен, е че те връща назад - към страха, апатията, примирението... Хубавото му е, че от такава височина няма как да не забележиш колко по-привлекателна е синевата пред теб, от мъглата останала назад. Но там имаше надежда, там имаше покой, там нямаше самота - в миналото. Там имаше желание да споделиш, да разбереш, да промениш, да обичаш... Напред - само синьо, празно пространство, нищо сигурно, нищо твое, никой който има нужда от теб... Как се прави тази една крачка от предела, нататък... Нещо синьо ме вика напред, нещо черно и фалшиво, в което почти са се удавили познатите зелени очи, ме кара да се върна... 

Достигнат е, предела ми! А сега на къде?

... Ще плача много и дано се хлъзна от тази скала, по сълзите си, та падна в утре-то, защото вчера не ме заслужава, не ме обича и не си струва! ;( ;( ;(

Не спирай да очакваш неочакваното!!!

Случи ми се нещо неочаквано... Толкова изненадващо, но хубаво, че ме е страх да го  мисля... За да съм в тон с контекста а случката, този път и аз ще съм друга, непривична... Ще се опитам да бъда кратка и конкретна. Колкото и да трае този миг на споделеност, който преживявам, ще го изживея, ще му се радвам, ще го изрека и ще му повярвам. 

Само преди дни виждах един край пред себе си, а ето че получих начало... И пак съм укрилена, усмихната и творческа... Толкова е хубаво... Толкова е зареждащо собственият ти сценарии да предприеме неочакван обрат в позитивна посока и да загатне за възможен happy end... Потръпвам усещайки, че имам надежда... И всичко благодарение на... Изненада ме... човека до мен, живота, съдбата ако щете... ?!?!

Случи се, че теглих черта, за което събирах сили от доста време, а мойто човече най-невинно взе гумичка и я изтри, или поне я превърна в многоточие... Единственото по-хубаво нещо в тоя живот от надеждата, е изненадата... Бях забравила това... Сега с удоволствие вкусвам тази сентенция! Мммм... Едни простички думички, казани искрено, след сълзи и с тих глас, преобърнаха сюжета... Какви бяха ли? "Аз съм само с теб, с мен си само ти!" И сега настръхвам като ги пиша... Благодаря ти! :* Не са елитарни, високопарни и клиширани... Просто са изречени за мен... :)

Толкова е хубаво да мислиш, че виждаш ръба на пропаст пред себе си, а да се окаже, че там те чака облак, на който да се качиш и да полетиш, с любимото същество... Знаете ли колко може да е усмихнат живота... :)

Не ми пука дали ще свърши и кога... Важното е, че отново чувствам земя под краката си, а до мен има и някой който иска да държи ръката ми... Затова дискретно си припявам "Love is in the air" и си записвам на видно място - "Не спирай да очакваш неочакваното!" :):):)

Chorando se foi quem um dia so me fez chorar... > КОЙТО МЕ Е НАКАРАЛ ДА ПЛАЧА, СИ Е ТРЪГНАЛ ОТ МЕН ПЛАЧЕЙКИ?!

Всеки се спасява по единидично... От мен са се спасявали много пъти - понякога със спринт, друг път с лазене, на третия - с бяг по тъч-а, но при всяко положение, плъховете напускаха кораба преди потапянето му... Аз така и не се научих да се спасявам, нито по единично, нито с групата. Винаги оставах последна на кораба, като достоен капитан, посрещащ с чаша уиски, потопа. И никога не се научих да плавам така, че корабът да не потъне... Явно за това ме напускаха...
Сега не съм капитан, а обикновен пасажер на кораба, които трябва да бъде моята връзка, любовта или бъдещето ми. Друг го управлява, а аз не съм дори юнга... А един обикновен пасажер. Може да се каже, че съм бивш помощник - капитан, понижен до пасажер, ако ми схващате метафората... За познатите с поредната ми сълзлива история или несполучлива връзка, идеята е ясна. За другите - остава въображението. Така или иначе, не бях хвърлена през борда, за "прегрешенията си", каквито и да са те, а само понижени и унижена, но все пак задържана на удобно, близко растояние... И по-интересното - след незаслуженото понижаване и отблъскване, аз не скочих сама през борда... А имаше и няколко пристанища на които можеше да сляза, но пак не го направих...
Ако преди си мидлех, че да караш кораба е прекалено отговорно, а да го доведеш до заветната суша - отопично, то напоследък реших повече да не се пъна за капитан, а да се возя при някои друг. Да помагам с каквото мога, да се съобразявам и да правя компромиси, но не и да нося отговорността... Ето ти и наградата! Оказва се, че да избягаш от себе си няма да ти донесе нищо добро, а може да те доведе до още по неприятни, болезнени ситуации. И няма по-голямо разочарование от това, да повярваш на друг, че може да бъде добър, със себе си и теб, повече от теб самия, а това да се окаже също химера...
Седя си аз на палубата, повдига ми се като от морска болест от неграмотното мореплаване на моя капитан, от пълната му апатия към мен и мечтаният ми пристан, от надеждата която виждам всяка сутрин да изгрява със слънцето и всяка вечер да се одавя с него, в океана... Гладна съм за внимание, емоции, грижа и близост... Жадна съм за признания и целувки... Е, тук има единствено океан, риба и тишина... И пак не скачам зад борда, да ме пита човек защо...
ИСКАМ ИЗХОД! ИСКАМ ПРОМЯНА! ИСКАМ НЯКОЙ НОВ КАПИТАН, С НОВ КОРАБ, КОЙТО ДА МЕ ЗАБЛУДИ, ЧЕ ПЛАВА В МОЯТА ПОСОКА, ПОНЕ ЗА ИЗВЕСТНО ВРЕМЕ... ИСКАМ ДА ТАНЦУВАМ ЛАМБАДА НА ПЛАЖА, ДА Я ПЕЯ С ГЛАС И ДА СЪЛЗЯ, ВЯРВАЙКИ, ЧЕ КОЙТО МЕ Е НАКАРАЛ ДА ПЛАЧА, СИ Е ТРЪГНАЛ ОТ МЕН ПЛАЧЕЙКИ/както се пее в едноименната песен - Lambada( Kaoma) /.
outo p.s. : Не са ме отровили достатъчно, за да искам мъст, но имам нужда от възмездие... за емоциите които подарих, за времето което загубих, за излъганите надежди...
outo p.p.s. : Не са ме наранили достатъчно, за да се науча да се спасявам по единично, за сега...
Оставам, плавам, чакам... да потъна или да запея Ламбада...