Свърши се... С моята граничеща с шизофрения, емоционалност... С надяването, боренето и искането... С нас... Вече съм само аз... И емоциите, ако успея да ги изведа от себе си, едва ли ще са в позитивната палитра... Едва пиша... А лесно плача... Иска ми се просто да се събудя преди 8 месеца или след като ми мине... Но да не съм сега... Използвам само едно мое стихотворение и едно взето на заем хайку, за да изразя каквото ми тежи...
пс: И в прочем.... световно известната мисъл "Това, което не ни убива, ни прави по-силни!", изобщо не ми действа успокояващо!!!
Toва ли е, което ми отреждаш...
Toва ли е, което ми отреждаш...
След бурите, които преживяхме,
на смазаната в ъгъла надежда,
отвърна: ”Е, поне си поживяхме...”
Това ли бях във твойто мирно вчера -
затишие пред буря от греховност,
причина да не смееш да останеш
и повод да побегнеш със готовност...
Съдбата ми защо реши, че можеш
да пълниш и лишаваш ти от смисъл?
Из мислите ми като Бог да бродиш
и по олтара на душата ми да пишеш...
Защо реши, че можеш да си тръгнеш
като от магазин, хотел или пък гара?
И миг от самотата да изтръгнеш,
остава страшна липса в календара!
Това ли си наистина в живота?
Плашило не от слама, а от страх...
Неискренност, която обещава...
Отдаденост, облечена във грях...
Попътен повей бях ли за платната ти?
Или тайфун непредсказуем, повторим.
Обикна ли ме някога душата ти?
Любов горяла е, нали остана дим...
Това ли ще съм в твойто утре-праведно:
безсрамие удавено в ридания,
неистина в предверието каменно
на съвестта ти. Празни общания...
Това ли е което ми отреждаш...
Да съм окаян спомен от нещастие...
Kъдето има сълзи има и надежда!
Удавих болката...Къде си щастие?
За друг бе писано, но е ужасно подходящо и сега... Ако знаех, че е възможно да страдам отново така...
:(
Липса
Докато стрелките
като ножици
хапят съня -
липсваш...
Една чужда истина, на Nar / Дария Балабанова/ от сайта Откровения, която оттеква в съзнанието ми всяка секунда.... ;( ;( ;(
Няма коментари:
Публикуване на коментар