Не ми разчиташ знаците? Че кой е казал, че съм за четене?!? Казвала ли съм някога, че искам да бъда четена? Аз да не съм книга? А и да съм – да не съм от евтините латино американски саги, префасонирани на романи, които се подаряват за два лева?!?
И какви знаци? Аз не пращам знаци? Най-яркия сигнал, който можеш да получиш от мен е липсата на сигнал... Тълкувай го само по два възможни начина – или не искам да имам нищо общо с теб или искам толкова много, че се престаравам да не си личи! На твой риск може да провериш кое от двете е! Но знай, че аз не съм светофар и не мигам в жълто, зелено и червено, според случая.
Какви сигнали, бе човек? Кой сигнализира в наши дни? Да не би да си пращаме димни кълба от нашия към вашия блок, като индианците? Нали не си мислиш, че още е актуално да подухвам цигарен дим в лицето ти, за да ти покажа, че искам да си легна с теб? Толкова е ретро... Не въртя пръст около чашата с вино, за да ти намекна нещо, не примигвам като нервен покерджия и не си прехапвам устните от желание! Когато искам нещо – взимам го, когато имам желание, намирам начин...
Знаци... Има ги навсякъде и по всякакъв повод. Никак не е лошо да можеш да ги четеш... Има толкова скрито зад ъгъла, толкова магия между редовете... Но четено им не е за всеки, а само за тези с подчертаната сетивност и смелото въображение. В този смисъл, не всеки може или иска да праща знаци... Има хора, като мен, които нямат нужда да сигнализират, защото много по-лесно, по-съществено, по-често и по-искрено говорят.
Ако искам нещо от теб ще разбереш! Ако имам нещо да ти казвам, няма да мине много време преди да го чуеш, от мен! Ако се чудя нещо – ще попитам! Аз съм човек на думите, не на знаците... И макар да не съм особено умела в разшифроването, точно защото не сигнализирам... Макар да не знам много за знаците и никак да не съм се занимавал с твоите, ясно разчитам едно – докато ти сумтиш, намигаш, прокашляш се, докосва, може би намекваш, аз живея живот на думите, каквито очевидно на теб не ти достигат!
Сигналът със средния пръст, онзи със световната слава, знаеш го... За да не го използвам, просто се завърти около орбитата си и отиди някъде другаде, където ще си мълчите и ще сте щастливи в тишината си. Аз мисли не чета! Искам думи, думи, думи...
Ден едно:
Само два часа сън. Ранно ставане. Работа – повече от очакваното. Потегляне – по-рано от планираното. Жега, усмивки и вятър в косите. Тройка кебапчета on a highway to hell. Табелката за излизане от София е най-хубавото нещо, което съм виждала напоследък. С нас са храната, ентусиазмът и чувството за хумор. Добави малко бензин, някой друг сандвич и вода, ах - рая е на земята. Шофьорът няма книжка, магистралата – няма „ушеви”, ето че има баланс във Вселената. Багажът е малко, дъждът ни е в повече. Защо патетата НЕ пресякоха пътя е императив и до сега! Един хълм и колата е без душа. В пороя, три гъби се моткат не разбиращо край малък зелен автомобил. След бурята – слънце, живота е розов и Бон Джоуви пак е хитов с Dead or alive. Най-високата скорост ever – 80 км. в час, преко сили. Следва още малко асфалт, най-дългите 50 км. в живота ми и табелата „Добре дошли във Видин”. Тук започва почивката – бири, Passport, слънце, Дунав, нощно къпане и меко, широко легло. Едни се обичат по телефона, други на живо, трети по двама, четвърти – сами. Бърз чат с Италия и Ради, която си сплаща дрехите, „ама не е същото като не сме наблизо” и ‘айде в страната на сънищата.
Ден втори:
„Сто патрона” и „Бяла роза” за добро утро, в седем сутринта. По-късно ще установя, че това е репертоарът на съседите за деня и ще спя под звуците на тая симфония още няколко пъти. В девет вече душата е извън тялото от чалга и решава да тормози околните. Пет телефонни разговора с Малчо докато се излюпи от леглото. Две, три в едно и хайде на вън. Фредерик Бегбеде остава в къщи, защото е преждевременно прочетен. Само френски натуралист от неговия ранг може да ти отклони вниманието от 55 – тото повторение на сръбската класика – „Очи, очи”. На вън – жегица, в душата – смут. Замлъква, след едно кисело мляко, литър водичка и течна „Мура”. Риба няма, водорасли и слънце – колкото ти душа сака. Мрънкалникът е заспал, Малкото е червено като омар, аз съм най-черна и витална. Една пчела се опитва да ми развали кефа с досадното си жило, но след два Алергозана и още литър вода, всичко е ток. Спринт към „Баба Вида”, после - къс пас към леглата. Вечерта започва в осем, след душ и с 5-6 литра бира. Показват ми „истинска цаца”, местна бира, воден ресторант и люлка. Най-идиличните пет минути на люлка в последните години. Небето е близо, звездите са наши... Завършваме с още плаж, джапане в реката, подвизи пред районното в града и легло. Ново легло, ама пак меко и широко. Има справедливост в тоя живот, бе!
Ден трети:
Завръщане. Но преди него – трудно ставане, по-трудно потегляне, кифли, фъч и видинска баница, скъп бензин и по-дълъг маршрут. Вода няма, но музиката е на мах. Безумни са ни шофьорите, прекрасна ни е природата и главният въпрос – взели ли сме прословутите дънки на Мира. Останалите след нас ще събират вещите ни и след месеци. Оставили сме cookies по целия път. Проходи, дерета, тополи и безумно бавен камион по тесния път. След като вчера сме изпреварили трабант, днес успяваме и с една каруца. Ура! Ако не пускаме радио и климатик, вдигаме и 90 км. в час. Но понеже сме музикално настроени и веем ръце през прозорците – 60 км е нашата скорост. Кифлички със сладко, hand made цигари, пак вятър в косите и с „What’s up” на уста. Табелата на Волуяк е посрещната с възгласи и само след 3,5 ч. път сме back to basics.
Бележки:
Дунав е река, а не езеро. Дигата не работи!
Крепостта Баба Вида е по-хубава ДАЖЕ и от Плевенската панорама.
Вени е very рентген, а Румен – just Румен.
Във Видин има крепост, и плаж, и язовир, и парк. А цацата е истинска!
През „Петрохан” няма куки, но като има в София, да не би да ни спряха...
Веднага, когато намериш време, хващaй си багажа, две – три дружки и духвай на някъде, защото нищо не те преражда така като един импровизиран TRIP.
Напоследък ми се случват странни неща. Срещи, хора, работа, купони, комуникация, телефони, блогове, бири, истории, драми, пак бири... Попаднах в един водовъртеж от неща, които принципно не правя или никога не са ми се случвали. И си доказвам за пореден път, че е вярно – промяната е хубаво нещо.
По принцип не обичам промените. Никак! Даже съм склонна да се хвана като удавник за сламка и за най-непоносимото, може би болезнено днес, само и само да не се окаже, че за утре нямам нищо – нито план, нито срещи, нито работа. Сега обаче с учудване и лека въздишка установявам, че промяната далеч не е толкова страшно нещо... А колко съм пропуснала докато зацепя...
В ума ми не за първи път се прокрадва и друга идея... Кое е по-хубаво? Да си заобиколен от много приятели, с които правиш обичайните, сигурни и банални неща или да си с малко, не много познати хора и да осъществявате много неочаквани, емоционални и несигурни мигове? Винаги съм се кълняла във важността на първото, но напоследък като че ли се убеждавам в красотата на второто...
Направих някои промени... Аз?!? Невероятно, но факт. Отървах се от много тежести и малко излишен багаж – емоционален и материален. Поставих граници на света си, както никога до сега. Обособих място за себе си, с вип достъп – само за Ива и поотдалечих малко околния свят. Не подозирах, че мога да живея и без да се чувствам длъжна да съм в услуга на обществото... Не ми минаваше през акъла и че самотата може да бъде хубаво нещо... Но все още държа да не е за дълго!
Зад себе си оставих много труд, много говорене / оказаха се думи на вятъра/, много старание, много усилия, много разочарования... Оставих и няколко трупа, но се оказа, че повече не мога да мъкна със себе си и света си, багаж от чужди проблеми, чужди issues и вселени, които не искат да ме приемат каквато съм. Не съм си самодостатъчна, може би за съжаление... Но успях малко да скъсам със зависимостта си от другите, която бе породена от благородни подбуди, но и безкрайно вредна.
Винаги съм била упреквана по един или друг повод, че съм егоист. Със сигурност до някъде е вярно, но си мисля, че и на други дадох много... Значи съм била малко егоист. Е, след като и това беше недооценено и омаловажено, спирам и с него. Сега ще се упражнявам в егоизма, крайността и безпардонността си. Имам от кого да се уча, а и бавно, бавно започвам да осъзнавам ползите от това да си гадно копеле, в моя случай – тъпа кучка...
Има моменти, фактори, хора в живота ми, които никога няма да променят стойността си – значимото си остава значимо. И макар сега да имам малко хора около себе си, знам че са точните. В едно – старите и новите муцуни. Всеки ми дава емоция и вдъхновение, различни едни от други... Палитра от позитивни емоции, които ми влияят много добре. На виновниците – благодаря! На засегнатите ще кажа само – сега съм в егоистичният си период, оправяйте се!
Етапи... В човешкия живот има много и различни етапи... Кога да се влюбиш, кога да завършиш, кога да започнеш да работиш, кога да се ожениш, кога да родиш, кога да се разведеш, кога да станеш егоистичен хейтър... Е, последният настъпи и за мен. Не, не съм се уморила да бъда добра и позитивна... Това никога и заради никого. Просто сега Вселената ще работи за мен, защото ще влагам всичката си позитивна мисъл в посока на своите нужди, мечти и дирения. Отдавна съм го казала и то по съвсем друг повод, но сега добива смисъл – Аз живея един живот, за себе си... Нямам по-голяма кауза от себе си! / за деца е рано/... За това ще живея както искам, ще грабя с пълни шепи и няма да се извинявам на никого!
Оказва се, че докато търся себе си сред другите, малко по малко откривам други, в себе си… I like them all!
Когато на човек му се дослуша чалга... Да, на всеки му се случва, не се правете на скандализирани... Та, когато това стане - душата нещо се е разстроила. Едно време мислех, че и слуха и музикалния ти вкус също трябва да са се разстроили, за да слушаш подобни песни, но сега знам, че не е така.
Като казвам разстроила, нямам предвид само в негативен смисъл. Нещо те тормози, нещо те радва неописуемо, нещо се случва в душата ти... Време е за чалга. Който не е го е правил никога, да хвърли първия камък! Съмнявам се да се намери такъв човек.
Май няма друга като тая музика, която да може да се намърда в битието ти, в контекста на дните ти, без да си я канил, без изобщо да я харесваш. Може би за това я наричат клиширано – музика за душата. Има някаква истина в това определение. Ако не докосне никога душата ти пък, не може поне веднъж да не те придружава „на маса”. Значи не останаха социални групи, възрасти и общности, които в един или друг момент да не се докоснат до чалгата.
Когато на човек му се дослуша чалга, я някоя рана е зейнала, я някой си е тръгнал или пък се е появил неочаквано и апокалиптично. Едни я подкрепят с ракия, други със салата, трети – с двете, четвърти я приемат от сутринта и чиста, по цял ден. Въпросът е, че душицата ни си намира кога да си поиска – утеха, разтуха, компания.
Когато на Ива й се дослуша чалга работата е дебела. Обикновено е предизвестено от порой сълзи, океан усмивки или буреносен бяс. Не започва добре, но свършва добре, признавам си - с едно усещане за лекота и покой. Кой да знае, че ще кажа някога това за чалгата... И тя обаче, като всяка брънка от този свят и всеки крайъгълен камък от моя живот си е заслужи признанието.
Когато на човек му се дослуша чалга нещо се е счупило безвъзвратно и непоправимо...
Е, за добро или за лошо – днес на човека му се слуша чалга! Пускай и наздраве!
Винаги, или почти винаги съм била от балансираните, граничещи със скучни хора. Още на 18 се бях пенсионирала и заспивах в 2 часа през нощта, по часовник... Помните ли? Аз – да, а и историята говори... Не, че е лошо, но пак бях от редките, черни овце. Аман с тази моя различност!
Както и да е... Последваха и по-славни дни, в които почти можех да се слея с тълпата от гуляещи, недоспали тийнове. Е, така и не се напих исторически, повече от веднъж, но сега... Да не издребняваме! Беше fun, имаше party, викахме Egészségedre и се правехме на полиглоти на пияна глава. Също се правехме на мармалад, на пастет и други подобни хранителни продукти...
Мина и замина. Не съм на 100 години още, но mode-a ни на живот се промени, а оттам и купоните оредяха. Съвсем! Лошото на закъснелите в съзряването, изцепките или приключването с пубертета / прощавайте момчета/ е, че никога не им минава. И мерака си остава forever.
Така и аз съм една незадоволена мераклийка. Мечтая за още поне няколко бара завършващи с опулен поглед и въпроса „Защо вече вървят трамваите?”, последван от констатациите – „Ама то е светло и е пет часа!” :D:D:D Иска ми се пак да смеся бира, с джин, с водка, с шотове, с още нещо там и да видим какво ще стане... Лелея за една поне, да му се не види, несериозна връзка с много перипетии, обрати, екшън и даже ако трябва - сълзи на края.
Много завиждам, благородно, на смелчаците, които скачат с бънджи, карат мотори, катерят планини или се гмуркат от десет метровата кула в някой басейн. Не бих могла да си причиня нито едно от гореспоменатите, просто защото адреналина при мисълта за тях ми е достатъчен! :D:D:D
И все пак – искам нещо по ръба! Имам нужда от каквото и да е, което може да влезе в една от графите – екстремно или силово. Това ще са моите няколко секунди, мига или дори минути, в които BBB /Big Brother - the Brain/ ще се изключи или ще бъде зашеметен до безсъзнание, за да дам refresh на цялата си, претоварена от мислене, система.
Искaм нещо по ръбааа!!!! Пък! Мхм... Може да взема да заговоря някой непознат, симпатичен младеж на улицата, утре... Едва ли не!
П.с.: Дано не получа сърдечен удар! Но... това е риска на екстремиста!
Луната днес е наполовина... Прегърбена, изтъняла, затъмнена... Дори може да се каже, че почти е изчезнала. Да, пак свети ярко, пак се жълтее в небето като огромен слънчоглед, на който, обаче, са му отскубнали почти всички жълти листа...
И как е възможно да се чувствам като тази луна? Наполовина... Не задължително празна, определено не прегърбена – никога и заради никой, но доста изтъняла и затъмнена съм...Може да съм наполовина пълна, но с тъмните сенки на недоволството. Т.е. – акцента е, че съм наполовина!
Какво прави луната когато е наполовина? В единия вариант намалява още повече, в другия – нараства. Това е като спора за чашата – наполовина празна ли е или е наполовина пълна? Зависи от гледната точка. Днес знам, че луната изтънява и утре ще е още по-тънка и слаба. Знам, обаче и че след това идва време да поеме обратно към обемната си същност.
Е, аз към изчезване ли отивам или към завръщане - сега като се виждам, наполовина?!? Ако съдим по редица теории и философии – дали за пиковете и спадовете в икономиката, спиралата на живота или възхода, последван от падение... накъдето и да отивам, после ще следва другата част от кръговрата.
Да, ако отивам към изчезване е утешително, че след това пак ще се появя. Но определено е жалко, ако съм в посока пълен блясък, че ще следва затъмнение... Трябва така или иначе, да се примиря с факта, че както една луна и аз имам своите спадове и върхови моменти, а.к.а. - фази. Човещинка...
Наполовина съм... и за съжаление се чувствам наполовина отрязана или изсипана... Все тая, защото голяма част от Аз-ът ми не е тук и липсата е осезаема. Иска ми се да съм винаги цяла, въпреки хора и случки, за да съм непоклатима. Знам, че е утопия, но това не пречи да ми се иска...
И понеже знам, че така стоят нещата и мрънкането ми няма да ги промени, едва с една трета от себе си взимам категоричното решение – каквото и да става, ще си повтарям, че съм наполовина – пълна, налята, изгряла! Каквото и да казват, особено любими фрази от типа на „Днес изглеждаш ужасно”, „Много си мълчалива” и „Какво ти има”, аз винаги ще съм не добре, не ок, а сууупеееер!
Хайде да видим дали моят инфантилен и инатлив позитивизъм няма да накара земята да се завърти на обратно... Е, ако дори само моето местенце в света се закрепи в баланс или луната вземе да прескочи месец без да стане наполовина, пак ще съм доволна... Много ли искам, а?! Мисля да остана във вечно пълноИвие! ;)
Хубаво е когато човек се чувства така... Свободен, изпълнен с енергия, позитивен и енергичен. Жалко само, че не може да е винаги.
Когато, обаче, те завладее това усещане и рефрена зазвучи в главата ти – не си позволявай да изпускаш мига! Утре може да е късно, после – не е опция, а и сладостта е в припряността. Искам всичко и го искам веднага!
Не веднъж съм обяснявала на тази или онази изтерзана от колебание душа – прави каквото ти се иска и то своевременно. Поредната сентенция изскочила в съзнанието ми, в стил – „нероден Петко” – никога не ползвана от мен, но категорична и упорита. Е, днес разбрах и колко вярна е наистина тя.
Все още не мога да си обясня тази моя, почти паранормална способност, да давам адекватни съвети за никога несънувани, още по-малко преживявани от мен ситуации... И не подозирах колко може да съм права. Може би това е някаква свръх сетивност или изострена съобразителност, не знам, но поне и за себе си разбрах, че работи.
Цял ден с тази песничка в ума и с популярният рефрен на уста. Даже го написах по скайп на една приятелка... „Нее, не ми се прибиираа, ще вървяя под звездиитее...” Това чувствах, това исках и взех, че го осъществих. Подарих си слънчев ден навън, сред мили хора и за десерт повървях под стотиците небесни светулки и прегърбената луна.
Сега знам със сигурност – по-сладко от това някой да ти угоди, е само - сам да си угодиш. Бягство от града, плаж в парка, ледено „Мохито”, разходка под звездите, бира с приятели – каквото ви се прииска, сбъднете си го на момента. Няма друго такова усещане за свобода и покой! Усмивка... Широка! :)
Пак лято, пак Pride и пак хора на които някой и нещо им пречи. Неможе ли за 30 минути гей - България да потанцува, попее и да си покаже дружно носа / не прашките/ на вън - нещо което в ежедневието й е забранено, защото е пълно с тесногръди комплексари? И в прочем, само за протокола - да има такова понятие гей - България на пук на всички мишоци! Те са на масата на която се храните, в кафенето ви, в магазина пред блока, на детската площадка, на НДК, в театъра, в Мола, в Пазаржик, на Благоевград ;) , в Бургас, масово по Варна, в София.
Те са ваши познати, мои съседи, приятели на родителите ви, съученици на децата ви, чичо ви, леля му, племенника й, брат ми... Те сме ние! Хора като "нормалните" хетеро, които не носят табелка на челото си - идиот и не заразяват въздуха с различността си.
Говоря, по-точно пиша от името на хетеро половината си. Да защото имам и друга, от различните. Дори смятам, че всеки човек е би полярен, но това си е моя лична теория. Ако съм права - всеки от нас е нахално различен гей и едновременно - типично нормален хетеро. Ние сме братя беее! :)
Бях на минaлогодишния парад, мисля да отида и на този, ако имам късмет - като медия ;) . Не съжалявам, че взех учатие 2009-а, защото срещнах много познати, подкрепих доста приятели, запознах се с либерални българи от вида -"хетеро", които бяха довели и децата си да видят те, че има равенство, демокрация и търпимост в БГ. Беше празнично, музикално,весело, ведро и даряващо с подчертано усещане за свобода. Искам моите близки, моите деца да познават това усещане. Искам всеки от нас да се бори за него...
Тази година посланието на прайда, т.е. на общността е - обичай равенството, прегърни многообразието. Толкова хубаво и истинско, че всеки път като го чета се усмихвам. Не просто хетеросексуалните, а всички българи имаме нужда принципно да прочетем, проумеем и следваме тази повеля. За това аз ще бъда там. Моите приятели - хетеро, не точно или изобщо, също ще бъдат до мен. Ако успея да домъкна и камерата на телевизията, обещавам да получим и максимално цветен, свеж и реалистичен отзвук от прайда. Защото е време да си кажем истината в очите, за по-глухите да им я изкрещим в ушото - ние сме тук, хора като вас, които обичат, са обичани и имат право на свобода, във всеки нейн смисъл.
И догодина пак! Повторението е... знаете ;)
Ох... за нещо ми се пише... В същност ми се пише за много неща... Но напоследък така ме завъртя живота, че само снимам с поглед случки и послания, без да имам време да ги осмисля, камоли да ги опиша... Нямам против хауса, но ми се иска да си припомня и да разкажа много мигове от последните две седмици... а просто немога да ги подредя.
За пръв път започвам да пиша без предварителна идея и заглавие... Е, може би за втори, но като цяло е рядкост и сама си се чудя... От къде да започна, как да не пропусна нещо и с какво да завърша? И накрая - да съм кратка, за да не заспя докато го пиша това, а и да има ндежда и някой друг да го зачете, все пак...
Та - разхвърляно и на кратко - смотах сесията в университета, прегазвайки собствените си цели и няколко преподавателя, клякайки пред една "даскалка", притичвайки през самите изпитни дни и озовавайки се във ваканция. Междувременно на майтап ме взеха на стаж в BTV, което си беше отколешна моя мечта и на няколко пъти изпуснат шанс, и все пак възможност, за интервюто за която закъснях с цели 20 минути, а пак ме избраха... Шанс или провидение? :)
Аз, която бях загубила надежда за динамично ежедневие, журналистическа кариера, интересно лято и екшън... Аз, която мразя репортерството почти толкова, колкото инцидентното, но наложително общуване с непознати... Аз, същата - в нюзрума на една от най-големите национални телевизии, сред множество непознати колеги - стажанти, на една нога с известни и именити репортери, журналисти, продуценти... В непрестанно тичане, непрестанно учене, непрестанно - навън и почти никакво - вкъщи, живея на високи обороти, както не съм си и представяла. Едва смогвам да поспя, нямам връзка с датата и часа, почти не се виждам с приятелите си, родителите ми не ме познават вече / едва ли не/ ;) ... Въобще - положението е натоварено, хаотично и диво. Нещо доста нетипично за човек като мен, който обича солидната земя под краката си, покоя и стабилността.
Сега усещам живота с пълна сила... Като че не съм живяла до сега... Ако съм знаела по-рано...
Сега ще изглеждам като някаква мърда, в миналото си... Не съм била! Пак имаше интересно и динамично... Но сега прескочих високата за мен бариера на общуването с непознати, завърнах се и към вкуса на ежедневния екстремен труд... Бях забила, а сега съм на 5-та скорост и нямам спирачки... Хубаво е!
Да, екшънът до някъде ще намалее след Септември, когато свършва стажа и не смятам за реалистично да си мисля, че ще ме вземат на работа... Но няма да и не съжалявам дори за един миг отдадено време на това, което всички знаем като - телевизия, а всъщност е една машина за въображение, идеи, послания и константно учене. Ще грабя с пълни шепи, ще пия с широко отворено гърло, ще газя в дълбокото без любимите ми водоустойчиви, рибарски ботуши от скрупули, компелкси и предрасъдаци, които обикновено обувам във "вражеска" обстановка.
Само съжалявам за всички идейки, хрумки, моменти и случки, които ежедневно ме срещат и провокират, а няма да успея да запомня и/или опиша... Толкова много ярки цветове и пъстри думи, а толкова малко време за да ги осмися. Предполагам, че и на тях ще им дойде времето, особено ако пак попадна в безвремието на безработицата... За сега мога само да попивам, като гъба - дъжда наречен живот, който ме залива безпощадно, ежедневно и поройно... Капки хора, капки мигове, капки случки, капки дни... Let it rain!!! Let it rain on me!
Да си работлив е добродетел... Именно в наши дни! Да имаш ентусиазъм да се трудиш, да успяваш да изхраниш себе си, близките си, децата, да отделяш по няколко прилични часа на ден, за мислене, съобразителност и надграждане...
Да си работохолик е недостатък! Особено в наши дни! Да не успееш да създадеш дом и семейство, за сметка на кариера, да си "заринат" с пари, но лишен от човешки контакт, да си успял в бизнеса, но провалил се в социалния живот...
И двете теории са верни за мен, адекватни и актуални. Занимавам се с този въпрос, защото се свършиха приятелите, роднините, колегите от вуз-а и дори познатите, с които да мога да се видя за час, веднъж в месеца, защото всичко що мърда бори кризата с труд... Еждневен, еженощен, ниско платен, някой път - неплатен, тежък, нездравословен, константен... Почти няма такива и които да работят нещо, което поне малко им харесва...
Това май, за мен, ще се окаже не криза - икономическа, а ментална... Къде ви е акъла бе хора?!?! Не , че нещо... Знам, че е тъпо аз да надавам глас, като професионален безработник, вече почти година, но виждам нещо странно, тъжно и тенденциозно от погледа на страничен, вярно пасивен, но - наблюдател.
За какво ви е живота, ако го пропилявате в опит да поставите рекорд, за най-дълга смяна издържана от човек, без да припрадне два пъти? За какво ви е здравето, ако се докарате до там от работа, че сте болни и немпожете повече да се трудите? За какво са ви парите, ако така и така не покриват нуждите, и дълговете ви, но изцеждат жизнените ви сили, и утрепват социалният ви живот? Нали работим, за да ядем, да се облечем, да можем да се лекуваме, ако се наложи, да купим играчка на детето, веднъж в месеца да си позволим по-разточителна вечеря с приятели, да имаме за бира с дружките няколко дни в седмицата и да изживеем старините си достойно, със заслужената пенсия?!?! Човещинки...
Е, пари те ви, които не стигат и този месец за половината от необходимото, които очаквате да доживеете след 2-3 месеца, които трябва да ви позволяват "глътка въздух" от труда, всъщност ви взимат здравето... и личния живот... и времето... и младите години... За какви пари точно работите, за какво точно, за кого и за чий *уй е постоянно?!??!
Защо не сте на трудов договор? Защо не ви осигуряват редовно? Защо ви осигуряват на 4 работни часа, като работите на 15? Защо работите по 15 дни плътно, вместо 2 на 2, за да отмените колежките си, излизащи във ваканция и евентуално да дочакате своя ред? Защо работитте за подобни работодатели, за чест и слава, за смешни пари, за далечното, необозримо бъдеще и до смърт?
Нямам предвид да не работите, но го правете грамотно, разумно, съзнателно, с разбиране за целите и задачите, които си поставяте, и за системата, която вместо да накарате да работи за вас, позволявате да ви експлоатира, заробва и разболява! За пореден път - нямате по-голяма кауза от вас самите, собственият ви живот и пълноценното си съществуване!!!! Което не се случва по този начин, няма и да се случи...
Джа! Basta! Ya! Стига с това идолопоклоничество, край с издигането на парите в култ и отлагането на живият живот за утре, защото днес не се е получило, има криза, бизнесът на шефа ни буксува, колежката е болна, колегата е в отпуск, някой нещо го сърби... Вземете се в ръце и поне ако не постигате програма максимум, не се задоволявайте с мухлясалия минимум, който съобразителните хора ви предлагата, а вие като овце - преглъщате...
Този пост е за незабравилите себе си, за смелите, за все още мислещите, за интелигентните, за съобразителните, за дръзките и незакрепостяемите...
Вдигам палци за момичето, което каза „да” на обедната почивка, която й се полага... За момчето, което каза „не” на държавната кариера, защото е куха и крепостническа... За човекът, който каза „не” на робуването... на правила, системи, ограничения, робовладелци – работодатели, трудът за слава, за малко пари и до смърт... За човещинките...
